— Къде?
— Време е за още едно начало. Имаш нужда от нови дрехи.
Макс мразеше да пазарува. Каза й го, повтори го твърдо няколко пъти, ала Лайла не му обърна внимание и блажено тръгна да обикаля от магазин на магазин. Той настоя да си вземе една тенис-фланелка в електриков цвят, но после се отказа — видя, че с нея е пременен един омар, сложен на витрината и облечен като оберкелнер.
Лайла не се притесняваше от продавачките, избираше стоките и ги купуваше ведро и спокойно. Повечето я познаваха и се обръщана към нея на име, а тя уж между другото им описваше Кофийлд и ги питаше дали не са го виждали.
— Всичко ли купихме? — поинтересува се с умолителен тон Макс и Лайла пак прихна — бяха излезли навън, на тротоара, гъмжащ от хора в ярки летни дрехи.
— Почти — отвърна тя и го погледна. Личеше, че е много притеснен. И невероятно хубав. Едвам държеше пликовете с покупките, косата му падаше в очите. Лайла вдигна кичура. — Какво ще кажеш за бельо?
— Ами аз, такова…
— Хайде, хайде! Ей тук има един магазин със страхотни неща. Слипове с десени като тигрови шарки, с мръсни думички, червени сърчица…
— И дума да не става! — отсече той и спря като попарен.
Никак не бе лесно човек да излезе на глава с него, ала тя запази самообладание.
— Прав си. Такива работи изобщо не ти отиват. Ще вземем от хубавите снежнобели слипове, които вървят по три в опаковка.
— Не може да ти се отрече, че за жена, която няма братя, разбираш доста от мъжко бельо. — Макс й подаде половината пликове. — Мисля, че ще се оправя и сам.
— Както кажеш. През това време аз ще позяпам витрините.
Бързо се залиса по една витрина, отрупана с кристали с какви ли не цветове и размери. Бяха окачени на метални нишки и хвърляха зад стъклото пъстроцветни дъги. Зад тях бяха изложени накити ръчна изработка. Лайла тъкмо се канеше да влезе вътре и да се попазари за едни обици, когато някой я блъсна в гърба.
— Извинявайте! — рече припряно човекът зад нея. Тя видя едър мъж с почерняло от слънцето и вятъра лице и прошарена коса. Нещо във воднистите му очи я накара да направи крачка назад. Но въпреки това сви рамене и се усмихна.
— За нищо.
Тъкмо се канеше да влезе в магазина, когато забеляза на няколко крачки от себе си Макс — гледаше я вцепенен. После се завтече към нея с израз, при вида на който Лайла притаи дъх.
— Макс!
Той я бутна силно вътре в магазина.
— Какво ти каза? — тросна й се с тон, от който тя го изгледа с разширени очи. — Ако този негодник те докосне и с пръст…
— Успокой се — изшушука Лайла, защото повечето хора в магазина вече ги гледаха. — Нямам представа за какво говориш.
Макс едвам се сдържаше от гняв, кръвта му бе кипнала. Очите му мятаха такива искри, че повечето туристи побързаха да излязат от магазина.
— Видях го да стои до теб.
— Онзи мъж ли? — Озадачена, тя погледна през витрината, ала мъжът отдавна се бе скрил. — Просто ме бутна. През лятото по улиците е страхотна навалица, не можеш да се разминеш.
— Каза ли ти нещо? — попита той, без дори да забелязва, че бе стиснал юмруци. — Да не те е наранил?
— Не, разбира се. Хайде, ела да седнем — каза мило Лайла и успя да го изведе. Но вместо да седне на някоя от пейките покрай улицата, Макс криеше Лайла зад себе си и оглеждаше тълпата. — Ако знаех, че ще изпаднеш в такова състояние само защото си отишъл да си купуваш бельо, нямаше да настоявам.
— Това беше Хокинс — изрече той мрачно, в очите му проблясваше ярост. — Онези двамата още са тук.
ПЕТА ГЛАВА
Лайла не знаеше какво да прави с Макс. Седеше сама в златистата светлина на лампата в стаята в кулата и гледаше как нощта се спуска бавно над водата и скалите. И си мислеше за Макс. Не бе чак толкова простодушен, колкото й се бе сторило в началото.
В един момент той бе срамежлив и притеснителен. В следващия силен и могъщ като викинг, очите му мятаха искри, а в чувствената му уста се четеше гняв. Тази метаморфоза бе озадачаваща и прелестна и изваждаше Лайла от равновесие, нещо, което не й бе особено приятно.
След като видя човека, когото нарече Хокинс, Макс буквално я завлече при колата, като непрекъснато ругаеше тихичко, наблъска я вътре и отпраши. Тя предложи да проследят Хокинс, но той моментално отхвърли идеята. Когато се върнаха в Замъка, се обади в полицията и съобщи информацията спокойно, сякаш четеше на студент списъка с препоръчителните книги. После седна да се съвещава със Слоун и Трент.
Властите още не бяха открили яхтата на Кофийлд, не бяха установили и самоличността на Кофийлд и Хокинс, чието описание им бе дал Макс.
На Лайла всичко й се струваше донемайкъде сложно. Крадци, прикриващи се под чужди имена, Интерпол. Предпочиташе простичките неща. Не, не скучните, а простите. Животът бе прекрасен, докато журналистите не се влюбиха в изумрудите на Калхунови, а после всичко се бе усложнило още повече с появата на Макс.