Понечи да стане, ала изгуби равновесие и отново седна. Лайла скочи като попарена и се надвеси над нея.
— Добре ли си?
— Просто се изправих много рязко — отвърна Катрин и вдигна ръка към замаяната си глава.
— Дишай бавно! Няма страшно! — подкани Лайла и с припряно движение напъха главата на сестра си между коленете й.
— Я не се занасяй! — опита се да възрази Катрин, но все пак се подчини, докато й просветна пред очите. — Просто съм преуморена. Или се разболявам от нещо.
Лайла се подсмихна — досещаше се от какво може да е „болна“ сестра й.
— Преуморена ли? А гади ли ти се?
— Е, не — каза Катрин и се изправи. — Ала от няколко дни сутрин се чувствам отпаднала.
— Миличката ми! — засмя се Лайла и почука с кокалчетата на пръстите си главата на Катрин. — Събуди се — не усещаш ли мириса на бебешка пудра?
— Моля?
— Не ти ли е хрумвало, че може да си бременна?
— Бременна ли? — ахна сестра й и големите й тъмнозелени очи се разшириха. — Бременна? Аз? Но нали се оженихме преди има няма месец?
Лайла пак прихна и обхвана с длани лицето на Катрин.
— Ала през това време не сте играли само на карти, нали?
Сестра й отвори уста, но не успя да изрече и думица.
— И през ум не ми е минавало… Бебе — промълви след малко и очите й се замъглиха, станаха по-нежни. — О, Лайла!
— Защо да не го кръстим Трентън Сейнт Джеймс IV?
— Бебе — повтори Катрин и отпусна благоговейно и закрилнически длан върху корема си. — Ама наистина ли мислиш, че може да съм бременна?
— Да, наистина. — Лайла се отпусна върху канапето и притисна Катрин до себе си. — Излишно е да те питам как се чувстваш. Изписано ти е на лицето.
— Не казвай на никого! Искам да съм сигурна. — Засмяна, също прегърна Лайла. — Изведнъж умората ми се разсея. Още утре сутринта ще ида на лекар. Или може би ще си купя в аптеката от онези тестове за бременност. Най-добре да направя и двете! — възкликна Катрин и излезе от стаята, но радостта й още дълго кънтя в помещението.
Лайла си помисли, че къщата има нужда именно от това — от чисто щастие. Доволна, загледа, без да се помръдва, как изгрява луната. Нащърбена, бяла като кост, тя увисна насред небето и потопи Лайла в мечти.
Тя се запита какво ли е да бъде с някого, да е омъжена и да чака дете. Да живее с човек, който я познава прекрасно и въпреки недостатъците й, я обича. Или може би именно заради тях.
Сигурно е много хубаво. Всъщност не бе нужно Лайла да умува дълго — бе достатъчно да погледне Катрин и Аманда, за да разбере, че това щастие бе възможно.
С известно съжаление угаси осветлението и заслиза към стаята си на долния етаж. Къщата тънеше в тишина. Всички си бяха легнали, вероятно бе минало полунощ. На нея обаче не й се спеше.
За да се поуспокои, дълго стоя във ваната, в която бе сипала благовонни соли, после се загърна с любимата си роба. Ето тези дребни неща неизменно й доставяха наслада — топлата дъхава вода, хладната тъничка коприна. Все още притеснена, тя излезе на терасата с надеждата да й се доспи от нощния въздух.
Навън бе неописуемо романтично. Дървета, посребрени от блещукащата месечина, едва чутият ромол на водата, плискаща се о скалите, уханието на градината. Някаква птица, неспокойна като нея самата, подхвана самотна среднощна песен. Заслушана в нея, Лайла отново се отдаде на мечтите си. Копнееше за нещо. За някого. За милувка, за шепот в мрака. За ръка, прегърнала я през раменете.
За съпруг, който да й бъде приятел във всичко. Бе имала мъже, които я бяха желали, и знаеше, че това никога не бе достатъчно. Тя имаше нужда от човек, който да види не само цвета на косата й и овала на лицето, ала и да се взре в сърцето й.
Дали не искам твърде много, помисли си Лайла и въздъхна. Но така бе по-добре, отколкото да иска прекалено малко. Реши междувременно да се съсредоточи върху други неща и да остави сърцето си в капризните ръце на съдбата.
Тъкмо да се върне в стаята, когато забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Излезе от мрака в трепкащата лунна светлина и видя две сенки, които, ниско приведени, прекосяваха тихо и забързано моравата. Още преди да бе реагирала, силуетите се стопиха в тъмнината. Тя не умува дълго. Една къща трябва да бъде бранена. Както беше боса, заслиза нечуто по каменните стъпала. Който и да бе нахлул в територията на Калхунови, сега щеше да бере доста страх.
Лайла тръгна бавно като призрак, с развята роба из градината. Чуха се гласове, сподавени и превъзбудени, мярна се мъждивият жълт лъч на електрическо фенерче. Прокънтя смях, после блъскането на лопата в пръстта. И това повече от всичко отприщи гнева, с който бяха прочути Калхунови. Със смелостта на човек, който е прав, тя излезе от мрака.