— Какво, по дяволите, търсите тук?
Лопатата удари о камък и човекът, който я държеше, я пусна. Лъчът на фенерчето заигра на спирала по азалиите. Две момчета, явно възпламенени от треската на търсачите на съкровища, се огледаха да видят откъде идва гласът. Съзряха бледата женска фигура, обвита в бяло. Впрегнала цялата си смелост, Лайла вдигна за по-голям ефект ръце — знаеше, че ръкавите ще се издуят.
— Аз съм ангелът-хранител на изумрудите — пошушна и още малко да прихне в смях, толкова бе доволна от резултата. — Как смеете да се възправяте срещу проклятието на Калхунови? Който оскверни тази земя, е обречен на мъчителна смърт. Бягайте оттук, ако ви е мил животът!
Нямаше нужда да ги предупреждава повторно. Момчетата си плюха на петите и хукнаха през градината, като се бутаха и се настъпваха, а картата със съкровището, която бяха купили за десет долара, падна на земята. Лайла я вдигна засмяна.
Вече бе виждала и други такива карти. Някаква предприемчива душа ги произвеждаше едва ли не серийно и ги пробутваше на лековерните туристи. Тя я пъхна в джоба си и реши да поуплаши още малко двамата неканени гости. Хукна подире им и излезе от градината, ала тъкмо да нададе ужасяващ писък, когато се блъсна в друга сянка. Макс изгуби равновесие, изруга и се свлече на земята върху нея.
— Какво, дявол те взел, правиш тук?
— Аз съм — успя да обясни запъхтяна Лайла. — А ти какво правиш тук?
— Видях някого. Не мърдай оттук!
— Стой! — отсече тя и се вкопчи в ръцете му. — Бяха две момчета с карта на заровеното съкровище. Изкарах им ангелите.
— Ах, ти… — изруга той вбесен и се подпря на лакът. Въпреки че беше тъмно, пак се виждаше, че очите му мятат огън и жупел. — Май съвсем си превъртяла! Излязла, моля ви се, сам сама да се разправя с някакви престъпни типове.
— С две ужасени момчета — поправи го Лайла и вдигна предизвикателно брадичка. — Пък и къщата е моя.
— Пет пари не давам чия е къщата. Можеха да са Кофийлд и Хокинс. Всеки. Никой с капчица ум в главата няма да тръгне да гони посред нощ в градината някакви непознати, които нищо чудно и да са крадци.
Тя притаи дъх и се вторачи невярващо в Макс.
— А ти какво правеше тук?
— Гонех ги — подхвана той, но забеляза изражението й. — При мен е различно.
— Защо? Защото съм жена ли?
— Не. Да.
— Това е глупаво и невярно. На всичкото отгоре се отнасяш и с пренебрежение към жените.
— Това е разумно и добре премислено. На всичкото отгоре се отнасям и с пренебрежение към жените — тросна се Макс и въздъхна. Караха се през яростен шепот. — Можеха да те наранят, Лайла.
— Единственият, който ме нарани, бе ти, когато ми се нахвърли в тъмното.
— Не съм ти се нахвърлял — възрази той. — Дебнех ги и не те забелязах. А и не съм очаквал, че ще се промъкваш по никое време из градината.
— Не съм се промъквала — отвърна тя и духна кичура, паднал върху очите й. — Правех се на призрак, при това доста успешно.
— Правела се на призрак! — възкликна Макс и затвори очи. — Сега вече съм сигурен, че си превъртяла.
— Уплаших ги — напомни Лайла.
— Това не е важно.
— Точно това е важното, ако не броим, разбира се, че ме събори, преди да съм свършила работата докрай.
— Вече ти се извиних.
— Не, не си.
— Добре де. Извинявай, ако… — Той понечи да стане и направи грешката да погледне надолу. Докато Лайла бе падала, робата й се бе разтворила и сега гърдите й грееха като алабастър на лунната светлина. — Божичко! — успя да промълви Макс с пресъхнала уста.
Тя отново остана без дъх. Забеляза как изразът в очите му се променя от раздразнение към стъписване, от стъписване към почуда, от почуда към огромно необуздано желание. Той погледна някъде нагоре, сетне пак извърна очи към нея и Лайла усети как всяко нейно мускулче се топи като восък.
Никой не я бе гледал така през живота й. В очите му се четяха напрежението и съсредоточеността, познати й от онзи миг, когато се беше борил с болката. Те се впиха в устните й, а тя започна да нашепва името му.
Когато отново се надвеси над нея, Макс имаше чувството, че се движи в сън. Всичко бе обгърнато в мъглица, сякаш не бе на фокус. Той я замилва по косата. Устните й под неговите бяха топли, прелестно топли. Ръцете й, сякаш чакали този миг, се обвиха около кръста му. Макс я чу как въздиша дълбоко и нежно.
Целуна я нежно, сякаш от страх, че ако притисне по-силно устни, Лайла ще се стопи и ще изчезне. Въпреки това тя усещаше колко напрегнат бе той от начина, по който бе впил пръсти в косата й, от тежкото му накъсано дишане.