Лайла потрепери при спомена как Аманда бе могла да загине, докато бе бранела архива на семейството и да не допусне един престъпник да се добере до следа, която да го отведе при изумрудите. Ала колкото и смело да се бе държала Аманда, човекът, представил се като Уилям Ливингстън, бе успял да отмъкне цял куп документи. Лайла се надяваше той да не намери нищо друго освен стари готварски рецепти и неплатени сметки.
Уилям Ливингстън, известен още като Питър Мичъл и с десетина други имена, нямаше да се докопа до изумрудите, каквото и да струваше това на сестрите Калхун. Лайла бе убедена, че Бианка бе част от Замъка, точно както напуканата мазилка и скърцащото дюшеме.
Отдалечи се от прозореца. Днес й бе тежко на душата. Не можеше да каже защо тази вечер изумрудите и жената, която ги бе притежавала, не й излизаха от ума. Но вярваше безрезервно в инстинкта си, в предчувствията.
Тази вечер щеше да се случи нещо.
Пак погледна през прозореца. Бурята наближаваше и набираше сила. Лайла изпита непреодолимо желание да излезе навън и да я посрещне.
Макс усети, че му се повдига, когато лодката отново се разклати. „Яхтата — поправи се той, — красива, дълга осем метра, с всички удобства. Сякаш си у дома.“ Въпреки че неговият дом не бе от най-уютните — живееше в малък, небрежно обзаведен апартамент недалеч от студентското градче на университета „Корнел“. Ала сега хубавата осемметрова яхта се носеше по водите на бурния Атлантически океан и двете хапчета срещу морска болест, които Макс бе взел, изобщо не му действаха. От клатушкането месинговата настолна лампа върху писалището току подскачаше. Той се опита да не й обръща внимание. Мъчеше се да се съсредоточи върху работата. Преподавателите по история на Америка не получаваха всяко лято интересна работа, която освен другото щеше да му донесе и добри пари — каква по-добра възможност да се издържа с хонорара, докато пише своята книга.
Обикновено само в романите милионери ексцентрици наемаха специалисти, на които възлагат някакво проучване. В случая с Макс това си бе самата истина.
Яхтата отново се разлюля. Той долепи длан до стомаха си, който го болеше непоносимо, и си пое три пъти въздух. Когато и това не му помогна, се опита да насочи мислите си към късмета, който бе извадил.
Бе получил писмото на Елис Кофийлд точно навреме, малко преди да поеме за лятото друг ангажимент. Освен че го ласкаеше, предложението бе и много изгодно и Макс не можеше да си позволи да не го приеме.
Реално погледнато, не бе кой знае колко известен. Няколко негови статии бяха посрещнати добре, той бе получил две-три награди, но това бе всичко в строгия свят на науката, на който Макс с удоволствие се бе посветил. Бе добър преподавател, ала това се дължеше на факта, че изпитваше огромно удоволствие да обяснява миналото на студенти, погълнати от настоящето.
Бе изненадан, че Кофийлд, един лаик, бе чувал за него и го ценеше дотолкова, че да му възложи тази интересна работа. Но за човек с нагласата на Максуел Куотърмейн най-вълнуващи бяха не толкова яхтата, хонорарът и перспективата да прекара лятото в Бар Харбър, колкото историята, съдържаща се във всяко листче от документите, които имаше за задача да опише и подреди.
Бележка за продажбата на дамска шапка с дата 1932 година. Списък на гостите, поканени на тържество през 1911 година. Втори екземпляр на квитанция за поправка на автомобил марка „Форд“ от 1935 година. Написани на ръка напътствия как се приготвя билков лек срещу круп. Имаше писма отпреди Първата световна война, изрезки от вестници с имена като Карнеги и Кенеди, разписки за превоза на скъпи скринове и свещник, излинели картички.
За човек, който живееше с миналото, това бе същинска ракла със съкровища. Той бе готов да подреди един по един документите и безплатно, ала Елис Кофийлд настоя да му плати хонорар, по-голям от парите, които Макс печелеше за цели два семестъра.
Мечтата му се бе сбъднала. Вместо цяло лято да обяснява на отегчените студенти политическата обстановка и развитието на културата в САЩ в навечерието на Първата световна война, той ги изживяваше. С парите, половината от които вече бе получил, можеше да си вземе една година неплатен отпуск и да започне книгата, която отдавна мечтаеше да напише.
Бе много признателен на Кофийлд. Благодарение на него цялата следваща година можеше да се посвети на своята книга. Дори не бе мечтал за такава възможност. Със своя ум бе спечелил стипендия, позволила му да следва в университета „Корнел“. Пак със своя ум и с усърдна работа едва двайсет и пет годишен бе станал асистент. Оттогава вече осем години работеше къртовски, преподаваше, готвеше се за лекциите, проверяваше курсови работи и бе успял да напише само няколко статии.