Лайла си наложи да не плаче. Напомни си, че сълзите я изтощават и от тях я боли глава. Пък и смяташе, че още не се е родил мъжът, за когото си струва да плаче. Дръпна чекмеджето на нощното шкафче и извади шоколада, който пазеше за извънредни случаи.
Просна се на леглото, лапна доста голямо парче от шоколада и се загледа в тавана.
Била сексапилна! Хубава. Желана. Чудо голямо, рече си и пак отхапа от шоколада. Въпреки възхвалявания си ум, Максуел Куотърмейн не бе по стока от другите. Виждаше единствено красивата опаковка, веднъж да му паднеше случай да я махне, и всичко щеше да приключи. Изобщо нямаше да забележи, че тя копнее за друго.
Несъмнено бе по-мил от другите. Джентълмен до мозъка на костите си, помисли Лайла кисело. Поне е откровен, допълни тя и избърса припряно сълзата, която пряко волята й се бе търкулнала по бузата й.
Знаеше какво впечатление оставяше у другите. Изобщо не я интересуваше чуждото мнение. Бе наясно какво представляваше и се харесваше. И нямаше нищо срамно в това, че обичаше мъжете. Макар че не им се радваше чак толкова, както си въобразяваха околните, включително нейните близки.
Наистина бе общителна и не страдаше от предразсъдъци. Ала това не означаваше, че спи с когото й падне. Дали флиртуваше? Да, беше й в кръвта, но го правеше без користни подбуди и задни мисли.
Ако някой мъж флиртуваше с жените, го смятаха за симпатяга. Правеше ли го жена, всички я мислеха за вятърничава. А Лайла бе убедена, че играта между двата пола, която толкова обичаше, бе двупосочна улица. Колкото до любезния ни професор…
Тя се сви на кълбо, сякаш готова да се отбранява. Божичко, колко силно я бе обидил! А после бе започнал да се извинява, да обяснява, да пелтечи. И през цялото време изглеждаше толкова възмутен.
„Жена като теб!“ Думите отново изникнаха в съзнанието й.
Толкова ли не виждаше той какво й бе причинил с претеглената си нежност? Толкова ли не усещаше колко дълбоко я бе засегнал? Единственото, което Лайла искаше от него, бе да я помилва отново, да й се усмихне смутено и да й каже, че държи на нея. Тя искаше Макс да я утеши и успокои, а вместо това той се бе впуснал да се извинява. Беше го погледнала с любов, която още я изпълваше и я караше да трепери, а Макс се бе дръпнал, сякаш го бе ударила с все сила по челюстта.
По-добре наистина да го бе халосала! Ако това бе любовта, Лайла не искаше да я изживява.
Беше тихо и сигурно заради това или може би защото напрягаше слух, тя чу как той се качва по стълбите и спира пред вратата й. Затаи дъх, макар че сърцето й туптеше лудешки. Дали Макс щеше да влезе, да отвори вратата и да дойде при нея, да й каже онова, което Лайла копнееше безумно да чуе? Тя почти видя как той протяга ръка към ръкохватката. Сетне чу как стъпките му се отдалечават отново и Макс се запътва по терасата към своята стая.
Лайла въздъхна тежко. Ами да, не бе в стила му да влиза в стаята й неканен. Навън, върху тревата бе следвал инстинктите си, а не здравия разум. Беше се оставил да го водят мигът, луната, настроението. И тя не можеше да го вини за това, не можеше да иска от него да изпитва същото като нея. Да мечтае за същото.
Искрено се надяваше той да не мигне до сутринта.
Подсмъркна, хапна още от шоколада и се замисли. Само преди два месеца Катрин бе дошла при нея, обидена и вбесена, че Трент я бе целунал, а после й се бе извинил. Лайла се нацупи и пак се претърколи по гръб. Може би всички мъже си бяха глупави. Ала как да им се сърди човек, след като се бяха родили такива? Щом Трент се бе извинил, защото държеше на сестра й, значи същото важеше и за Макс.
Никак не й бе трудно да докаже тази интересна теория. Или пък да я отхвърли, помисли си тя с въздишка. При всички положения бе за предпочитане да е наясно с нещата, преди да бе затънала още по-дълбоко. Единственото, което бе нужно да направи, бе да си състави план.
Реши да приложи тактиката, която владееше най-добре, а сетне заспа с мисълта, че утрото е по-мъдро от вечерта.
ШЕСТА ГЛАВА
В къща с размерите на Замъка не бе никак трудно да не срещаш някого ден-два. Макс забеляза, че Лайла безпроблемно го избягва. Не я винеше, наистина бе забъркал голяма каша.
И все пак се дразнеше, че тя не иска да приеме простичкото му искрено извинение. Вместо това го бе изтълкувала като… И той не знаеше като какво. Бе сигурен само, че бе изопачила думите му, техния смисъл, а после му бе обърнала с насмешка гръб.
Лайла му липсваше неописуемо.
Макс гледаше непрекъснато да си намира работа — беше се заровил в книгите и стария семеен архив, който Аманда бе описала най-старателно по дати и теми. Установи, че огърлицата е била видяна за последен път на обществено място на 10 август 1913 година, когато, ако се вярваше на вестниците, бе имало прием в Бар Харбър. Точно две седмици преди смъртта на Бианка!