Макар и да му се струваше доста безсмислено, се зае да прави списък на всички слуги, които бяха работили през лятото на 1913 година в Замъка и чиито имена вече бе открил било в печата, било в архива. Някои от тях вероятно още бяха живи. Бе трудно, но не и невъзможно да открие тях или техни наследници. И друг път бе разговарял с възрастни хора и ги бе разпитвал за миналото.
Твърде често се оказваше, че те си го спомнят кристално ясно.
Вълнуваше се при мисълта, че може би ще има случай да разговаря с хора, които са познавали Бианка и са я виждали — виждали са нея и огърлицата. Стига да откриеше някой слуга, работил в Замъка, той безспорно щеше да помни къщата, както е изглеждала едно време, щеше да познава своите работодатели, щеше да знае и малките им тайни.
Макс отново се наведе над списъците, убеден, че има смисъл да опита.
— Както гледам, си затънал в работа.
Той вдигна глава, премигна и видя Лайла, която стоеше на вратата на хранилището. Не бе нужно да й казва, че го бе откъснала от миналото. Прииска й се да го прегърне, когато Макс я погледна с унесения си празен поглед. Ала тя само се облегна на рамката на вратата.
— Прекъсвам ли те?
— Да… не — отвърна той и се ядоса, че устата му бе пресъхнала. — Правя списък.
— И една от сестрите ми има същия проблем.
Бе облечена в свободна лятна рокля от снежнобял памучен плат, циганската й коса са спускаше на огнен водопад по раменете й. Лайла прекоси стаята и Макс видя, че бе с дълги малахитови обици.
— Аманда — повтори той и остави молива, понеже дланта му се бе изпотила. — Свършила е огромна работа — описала е и е подредила цялата информация. Мислех, че си в парка.
— Днес имам почивен ден. — Тя заобиколи масата и се надвеси над рамото му. — А ти имаш ли някога почивни дни?
Макс знаеше, че бе смешно, но нервите му бяха опънати до скъсване.
— Да имам какво?
— Почивни дни — повтори Лайла, сетне отметна коса и го погледна в лицето. — През които да се забавляваш.
Той реши, че тя се заяжда. Явно й харесваше да го гледа как става за смях.
— Зает съм — пророни Макс и успя някак да откъсне очи от устните й и пак да погледне списъка, който съставяше. Не бе в състояние да прочете и дума. — Много зает — допълни едва ли не отчаяно. — Опитвам се да извадя имената на всички хора, работили тук през лятото, когато е починала Бианка.
— Почти обречено начинание — отбеляза Лайла и се наведе още по-ниско над него, щастлива от реакцията му. Той явно изпитваше не само плътско желание. Един мъж не се бореше толкова настървено, ако ставаше въпрос единствено за първични страсти. — Имаш ли нужда от помощ?
— Не, тази работа може да бъде свършена само от двама души.
Искаше само едно — тя да си тръгне, докато не се бе разхленчил.
— След смъртта на Бианка тук явно е царяла ужасна атмосфера. А на Кристиан сигурно му е било още по-тежко да научи, че се е самоубила, да го чете по вестниците и да не е в състояние да стори нищо. Мен ако питаш, я е обичал много. Ти влюбвал ли си се някога?
Лайла отново привлече погледа му. Сега вече не се усмихваше. В очите й нямаше палави пламъчета. Кой знае защо, на Макс му се стори, че това бе най-сериозният въпрос, който му бе задавала някога.
— Не.
— Аз също. Как ли се чувства човек?
— Не знам.
— Ала сигурно имаш мнение — настоя тя и се наведе още по-ниско. — Някаква теория. Мисъл.
Той бе като хипнотизирай.
— Вероятно живееш в свят, който си е само твой. В сън, където усещаш всичко по-силно и сладостно.
— Това ми харесва — възкликна Лайла. Макс видя как устните й се извиват и почти усети вкуса им. — Не искаш ли да се поразходиш?
— Да се разходя ли?
— Да, с мен. Край скалите.
Струваше му се, че ако се изправи, ще се строполи.
— Няма да е зле.
Без да казва нищо, тя му протегна ръка, накара го да стане и го поведе към вратата на терасата.
Беше излязъл вятър, който пришпорваше облаците по синьото небе, издуваше полата на Лайла и развяваше косите й. Но тя не даваше и пет пари, крачеше, хванала Макс за ръка. Прекосиха моравата, в другия край на която, откъм строежа, се чуваше делово бумтене и чукане.
— Не съм много по разходките — сподели Лайла. — Нали по цял ден се занимавам с това! Ала обичам да ходя на скалите. Там витаят много силни, красиви спомени.
Той отново си помисли за многото мъже, които сигурно я бяха обичали.
— Твои ли?
— Не, на Бианка. Но дори и да не вярваш в такива неща, пак си струва да идеш заради изгледа.