Макс заслиза до нея надолу по склона. Беше му леко, едва ли не спокойно и ведро на душата.
— Гледам, вече не ми се сърдиш.
— Да ти се сърдя ли? — престори се тя на изненадана и вдигна вежда. Ала нямаше намерение да се предава толкова лесно. — За какво?
— За онази нощ. Знам, че те обидих.
— А, това ли било!
Лайла не каза нищо повече и той опита отново.
— Много мислих за това.
— Така ли? — попита тя и вдигна към него изпълнени с тайнство и загадки очи.
— Да. Знам, не се справих блестящо.
— А искаш ли да опиташ още веднъж?
Макс спря като закован, при което Лайла прихна в смях.
— Спокойно, Макс! — рече му и го целуна приятелски по бузата. — Просто помисли. Виж, боровинките са нацъфтели! — Тя се наведе и докосна облака розови, прилични на камбанки цветчета, покрили скалите, но не откъсна нито едно. — Сега е най-хубавото време за дивите цветя тук. — Лайла се изправи и отметна назад коса. — А виждаш ли ги онези?
— Кои, бурените ли?
— Какви бурени! Пък аз си мислех, че си поет! — възкликна тя, сетне тръсна глава и пак пъхна длан в неговата. — Урок първи — подхвана Лайла.
Докато вървяха, му показваше малките китки цветя, подали главици от пукнатините или поникнали направо върху бедната каменлива почва. Обясни му как да различава боровинките от къпините, които след месец вече щяха да са узрели. Прелитаха пеперуди, чуваше се жуженето на пчелите из тревата. С нея делничното ставаше екзотично.
Тя откъсна тъничко листо, смачка го и той усети ухание, напомнило му за кожата й.
Стояха над урва, спускаща се право към водата. Долу, в далечината, прибоят се разбиваше с бяла пяна о камъните и ги лъскаше в безконечната си война с тях. Лайла му помогна да намери гнездата, свити накрай разседите в скалите.
Всеки ден тя правеше такива обиколки заради туристите, пък и заради самата себе си. Сега изпитваше нова радост, че може да покаже всичко това и на Макс, да му посочи такива простички и в същото време прелестни неща като ниската бяла пясъчна трева или дивите рози, извисили се колкото човешки бой. Въздухът бе като вино, бе свеж от вятъра и Лайла седна на една скала да му се порадва.
— Тук е невероятно — възкликна Макс.
Не му се седеше — тук имаше толкова много неща, които искаше да види и да усети.
— Знам.
Тя се радваше, че бе възхитен, радваше се и на слънчицето, галещо лицето й, на вятъра, който развяваше косите й и си играеше с немирните къдри на Макс. В очите му се четеше възторг, от който те изглеждаха индигово-сини, а устните му се бяха извили в едва забележима усмивка. Раната върху слепоочието му вече зарастваше, ала според Лайла щеше да му остане малък белег, който щеше да придаде на интелигентното му лице нещо палаво.
Зачурулика дрозд. Тя обхвана коленете си с ръце.
— Изглеждаш красив, Макс.
Той я погледна разсеяно през рамо. Беше се разположила удобно на скалите, сякаш седеше на меко канапе.
— Моля?
— Казах, че изглеждаш красив. Много красив — повтори Лайла и прихна, когато Макс я зяпна с отворена уста. — Никой ли не ти е казвал досега, че си привлекателен?
Сега пък каква игра играеше, зачуди се той и сви притеснено рамене.
— Доколкото си спомням, не.
— Нито една влюбчива студентка или умна преподавателка по английска литература? Виж ти! Нещо не ми се вярва. Сигурно доста жени са въздишали по теб, но ти си бил прекалено погълнат от книгите си, за да ги забележиш.
Макс свъси чело.
— Не съм живял като монах.
— Вече го забелязах — усмихна се тя.
Думите й му напомниха живо за онова, което се бе случило между тях преди две нощи. Беше я милвал, беше усетил вкуса й и едвам бе намерил сили да се отдръпне малко преди да я обладае направо върху тревата. А Лайла бе хукнала, обидена и вбесена. И сега го дразнеше, сякаш го предизвикваше да повтори своята грешка.
— Никога не знам какво да очаквам от теб.
— Благодаря.
— Това не беше комплимент.
— Още по-добре — възкликна тя и присви очи срещу слънцето. Когато заговори отново, гласът й приличаше на сладко мъркане. — Ти, професоре, обичаш предсказуемите неща, нали? Обичаш да знаеш какво ще стане в следващия момент.
— Вероятно точно толкова, колкото ти обичаш да се заяждаш с мен.
Лайла се засмя и му протегна ръка.
— Извинявай, Макс, ала понякога просто не мога да се сдържа. Ела, седни при мен. Обещавам да се държа като добро момиче.
Той се намести предпазливо на скалата до нея. Полата й се вееше изкусително около нозете й. Лайла го потупа едва ли не майчински по бедрото.
— Хайде да бъдем приятели! — подкани тя.
— Приятели ли?
— Ами да — потвърди Лайла с развеселени пламъчета в очите. — Харесвам те. Заради сериозния ти ум, заради честната ти душа. — Макс се размърда от неудобство и тя се засмя. — Заради това, че когато си притеснен, все се наместваш.