Выбрать главу

— Не се намествам.

— Заради назидателния ти тон, когато си ядосан. А сега и ти трябва да кажеш какво харесваш у мен.

— Чакай да помисля.

— А, забравих да добавя и хладния ти аналитичен мозък.

Волю-неволю и той се усмихна.

— Не съм срещал човек, който да се владее повече от теб — отбеляза Макс и я погледна. — Добра си, без да го изтъкваш. Умна си, но и това не го изтъкваш. Всъщност според мен не изтъкваш никое от достойнствата си.

— Прекалено уморително е — рече Лайла уж нехайно, ала думите му стоплиха сърцето й. — Значи е безопасно да кажа, че сме приятели.

— Общо взето, да.

— Това да се чува! — стисна го тя лекичко по ръката.

— Според мен е важно първо да бъдем приятели и чак тогава да станем любовници.

Той насмалко щеше да падне от скалата.

— Моля?

— И двамата знаем, че искаме да се любим. — Макс понечи да възрази, но Лайла му се усмихна търпеливо. Беше го обмислила много внимателно и бе сигурна — е, почти сигурна, че така бе добре и за двамата. — Спокойно, в нашия щат не се смята за престъпление да се любиш.

— Лайла, знам, че… Знам, че ти се слагах…

— Божичко, Макс!? Слагал ми се! — възкликна тя и отчаяно влюбена в него, долепи длан до страната му.

— Не се гордея особено с поведението си — избърбори той и я накара да махне ръка. — Не искам… — продължи, ала усети, че езикът му се е вдървил.

Лайла отново бе пронизана от болка — чувстваше се отхвърлена и победена.

— Значи не искаш да спиш с мен?

— Разбира се, че искам — каза все така вдървено Макс. — Всеки мъж…

— Не говоря за всеки мъж — тросна се тя — той едва ли можеше да избере по-неподходящи думи. Интересуваше я само и единствено Макс. Искаше да чуе от него ако не друго, то поне че я желае. — По дяволите, говоря ти за теб и мен, за нас сега и тук — подзе Лайла разгорещено. — Искам да знам какво изпитваш към мен. Ако ме интересуваше така наречения всеки мъж, щях да вдигна телефона или да ида с колата до селището и да питам всеки срещнат мъж.

Той се взря в нея, без да се помръдва.

— Доста избухлива си за флегматичен човек.

— Само не ми чети лекции!

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Мислех, че ти харесва.

— Вече не — рече тя.

Бе объркана от поведението си и затова се обърна и се загледа във водата. Напомни си, че бе важно да запази.

Спокойствие, нещо, което винаги й се удаваше с лекота.

— Знам какво си мислиш за мен — подхвана пак Лайла.

— Не виждам откъде ще знаеш, след като самият аз не съм съвсем сигурен — каза Макс и замълча, за да помисли. — Ти, Лайла, си красива жена…

Тя се завъртя с блеснали очи.

— Кажеш ли го още веднъж, ще те ударя!

— Моля? — Съвсем озадачен, той вдигна ръце и се изправи. — Но защо? Божичко, и ти не знаеш какво искаш.

— Така вече е много по-добре. Не ми се слуша, че косата ми е с цвят на залез, а очите са като разпененото море. Вече съм го чувала стотици пъти. Тези неща не ме интересуват.

Макс си помисли, че си има и предимства да си монах и изобщо да не се занимаваш с жените, които му се струваха неразрешима загадка.

— Какво искаш да чуеш?

— Няма да ти кажа. Какъв е смисълът да го правя? Съвсем отчаян, той прокара пръсти през косата си.

— Смисълът е, че и аз не знам какъв е смисълът. Говориш ми ту за разни тревички…

— За пясъчника — поправи го Лайла през зъби.

— Добре, де, за пясъчника. Ту си говорим за треви, цветя и приятелство, ту ме питаш дали искам да спя с теб. Как според теб да реагирам?

Тя присви очи.

— Ти кажи.

Макс пак се замисли, за да се сети за някоя безопасна тема, ала такава май нямаше.

— Слушай, знам, че си свикнала да имаш мъже, които…

Този път присвитите й очи проблеснаха гневно.

— Които какво?

Той реши, че ако ще си троши главата, по-добре да не протака.

— Я млъквай!

Сграбчи я за ръцете, притисна я до себе си и долепи устни до нейните. Лайла усети отчаянието, гнева, едва сдържаната му страст. Онова, което изпитваше Макс, сякаш бе отражение на нейните чувства. За пръв път тя се помъчи да не дава воля на онова, което усещаше. И за пръв път той не й обърна внимание. Зарови длани в буйната й коса и започна да я целува като обезумял. Лайла бе извила тяло, сякаш се опитваше да му се изплъзне, Макс обаче я притискаше до себе си толкова силно, че дори вятърът не можеше да се приплъзне между тях.

Тя си помисли, че с него е различно. Никой мъж преди Макс не я бе принуждавал… да даде воля на чувствата си. А Лайла не искаше да изпитва тази болка, тази непреодолима потребност, това отчаяние. След последния път, когато бяха заедно, си бе втълпявала, че стига да е достатъчно умна, любовта може да бъде безболезнена, простичка и приятна.