Макс се остави тя да го води и установи, че това му харесва. И то много.
Всичко започна от кученцето, което се бе загубило. Клетото същество! Бездомно и безпомощно. И досега не проумявам как бе стигнало на скалите. Може би някой го бе изхвърлил като ненужна вещ или просто се бе отделило от майка си и се бе изгубило. Но ние, Кристиан и аз, го намерихме в един от нашите златни следобеди. Беше се сгушило в купчина камъни, бе гладно и скимтеше, приличаше на топчица костички и сплъстена черна козина.
Кристиан го примами кротко, с нежен глас и залчета хляб със сирене. Трогнах се, когато видях колко мил е мъжът, когото обичам. С мен винаги е нежен, ала бях доловила неудържимата нетърпеливост, с която се отнасяше към своето изкуство. Докато ме прегръщаше, усещах почти необузданата страст, напираща да излезе навън.
Но с кученцето, с несретното осиротяло същество той бе неописуемо добър. Кученцето вероятно го усети и му позволи да го милва дори след като излапа малкото храна, която носехме.
— Уж си мъничко, а я какво си ми храбро! — засмя се Кристиан, докато го милваше с красивите си ръце на художник по мръсната козина.
— Трябва да го изкъпем — казах аз и също се засмях, когато кученцето изцапа с мръсните си лапки роклята ми. — И да му дадем да си хапне хубаво.
Донемайкъде щастливо от вниманието, животинчето ме близна по лицето и се разтрепери от радост.
Иска ли питане, обикнах го на мига. Беше толкова миличко, толкова доверчиво. Играхме си с него като малки деца и дълго умувахме през смях как да го кръстим.
Нарекохме го Фред. Името, изглежда, му хареса, защото то започна да припка насам-натам, да се въргаля в прахта и да подскача. Седяхме с моя любим на земята с малкото несретно същество и се преструвахме, че ще го занесем заедно вкъщи и пак заедно ще се грижим за него.
Накрая взех Фред с мен. Итън отдавна молеше за куче и аз реших, че вече е достатъчно голям, за да му се радва и да се грижи за него. Боже, каква врява настана, когато внесох кученцето в детската стая! Децата бяха неописуемо развълнувани, подаваха си го, милваха го, докато накрая Фред се чувстваше като истински малък цар.
Изкъпахме го и най-тържествено му дадохме да яде. Галихме го, играхме си с него и го гушкахме, докато накрая то капна от умора и неописуемо щастливо, заспа.
Фъргюс се прибра. Покрай вълненията около Фред съвсем бях забравила, че вечерта ще излизаме. Мъжът ми сигурно бе в правото си да се ядоса, че изобщо не съм готова. Децата още бяха превъзбудени, тичаха щастливи и съвсем изнервиха баща си. Щастлив, Итън донесе кученцето в хола.
— Какво е това, по дяволите? — попита строго Фъргюс.
— Кученце — похвали се Итън и вдигна дърпащото се животинче, за да го покаже на баща си.
Забелязах изражението на Фъргюс и поех кученцето от сина си, след което обясних как съм го намерила на скалите. Надявах се да разбудя у мъжа си някакви нежни чувства, ако не друго, то поне гордостта, която изпитваше от Итън. Ала той не искаше и да чуе.
— Няма да държа в къщата си някакво улично куче. Нима смяташ, че съм бъхтил цял живот, че съм работил, за да купя всички тези неща, та някакъв въшлясал помияр да пикае по килимите и да ръфа завесите?
— Той ще слуша — проплака Колин и се вкопчи в полите ми. — Моля те, тате. Ще го държим в детската стая и ще внимаваме какво прави.
— И дума да не става, малка госпожице — отсече Фъргюс, без изобщо да обръща внимание на сълзите на Колин, и се извърна към Итън, който също се бе просълзил. За миг изражението му поомекна. В края на краищата, той бе първородният му син, неговият наследник, който щеше да увековечи името му. — Помиярите не са за теб, момчето ми. Виж, синовете на рибарите може и да се грижат за тях. Ако искаш куче, ще имам грижата, когато се приберем в Ню Йорк, да ти намеря хубаво куче, с родословие.
— Искам Фред — разплака се и Итън и погледна жално баща си.
Плачеше дори невръстният Шон, макар и да се съмнявам, че разбираше какво става.
— И дума да не става! — отсече повторно Фъргюс и все по-ядосан, отиде да си сипе уиски. — Не ти приляга. Бианка, кажи на някоя от слугините да го изхвърли.
И аз като децата бях пребледняла. Фред също скимтеше и се бе сгушил до пазвата ми.
— Бива ли да си толкова жесток, Фъргюс?
В очите му проблесна изненада, сигурна съм. И през ум не му бе минавало, че мога да му кажа подобно нещо, и то пред децата.
— Прави каквото ти наредих.
— Мама каза, че можем да го оставим при нас — приплака пак Колин с жално гласче, в което обаче се долавяше и гняв. — Мама ни обеща. Няма да ни вземеш кученцето. Мама няма да позволи.
— Тук господар съм аз. Мери си думите, ако не искаш да те напляскам.