Прегърнах Колин през раменете, за да я спра, но и за да я защитя. Нямаше да позволя Фъргюс да вдигне ръка на децата ми. Бях вбесена от мисълта, че може да им посегне, и забравих всичко останало. Треперех, когато се наведох към дъщеря си, за да й подам кученцето.
— Върви горе при бавачката — казах й тихичко. — Заведи и братята си.
— Няма да му позволя да убие Фред. — Има ли гняв, по-силен от гнева на едно дете? — Мразя го и няма да го оставя да убие Фред.
— Ш-ш-т! Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Не се разстройвай! Върви горе при бавачката.
— Бива ли така, Бианка! — схока ме Фъргюс, щом децата излязоха. — Момичето е съвсем малко, трябва да си знае мястото.
— Да си знае мястото ли? — повторих вбесена, чак ми притъмня от гняв. — Какво е нейното място, Фъргюс? Да седи кротко в някой ъгъл, да не издава мислите и чувствата си, докато не я спазариш и не уредиш да се омъжи изгодно? Та те са деца. Нашите деца. Как можа да ги обидиш така?
Откакто бяхме женени, никога не му бях държала такъв тон. И през ум не ми бе минавало да му повишавам глас. Бях сигурна, че ще ме удари. Личеше му по очите. Ала той се дръпна, въпреки че пръстите, с които държеше чашата, бяха бели като мрамор.
— На разпит ли ме подлагаш, Бианка? — От гняв лицето му бе пребледняло, очите му бяха притъмнели. — Да не си забравила в чия къща се намираш, чия храна ядеш, чии дрехи носиш?
— Не, не съм забравила. — Домъчня ми, че той свежда брака ни само до това. — Няма как да забравя. Но по-скоро бих се обличала в дрипи и бих гладувала, отколкото да гледам как наскърбяваш децата ни. Няма да позволя да им отнемеш кучето и да наредиш да го убият.
— Няма да позволиш ли? — ахна Фъргюс — Беше морав от гняв. — Сега вече ти забравяш къде ти е мястото, Бианка. При такава майка изобщо не се учудвам, че децата ме предизвикват най-открито.
— Копнеят за любовта и вниманието ти — изкрещях, без да се сдържам. — Както и аз навремето. Ала ти не обичаш нищо друго освен парите и положението си.
Скарахме се жестоко. Не мога да повторя каква ме нарече. Запокити чашата по стената, съвсем си изтърва нервите. С див поглед ме стисна за гърлото. Изплаших се, че ще ме удуши, бях ужасена за децата. Фъргюс ме бутна, аз залитнах и се свлякох върху един стол. Той едвам си поемаше дъх, когато отново впери очи в мен.
Много бавно, с огромно усилие си възвърна самообладанието. Лицето му вече не бе толкова червено.
— Не проумявам как съм могъл да бъда толкова щедър с теб — рече накрая. — Оттук нататък всичко ще се промени. Хич не си въобразявай, че ще правиш каквото ти хрумне. Довечера няма да ходим никъде. Имам работа в Бостън. Докато съм там, ще потърся нова гувернантка. Крайно време е децата да се научат да ме уважават и да ценят онова, което имат. Заради теб и бавачката са се разглезили и са станали вироглави. — Фъргюс извади от джоба си часовника и погледна колко е часът. — Заминавам довечера, ще отсъствам два дни. Надявам се, докато се върна, да си спомниш какви задължения имаш. Ако помиярът е още в къщата ми, когато се прибера, ще бъдете наказани и ти, и децата. Ясен ли бях, Бианка?
— Да — изрекох с треперлив глас. — Пределно ясен.
— Чудесно. Довиждане. Връщам се след два дни.
Фъргюс излезе от хола. Цял час седях като вкаменена. Чух как каляската идва да го вземе. Чух го как дава нареждания на прислугата. Главата ми се бе прояснила и вече знаех какво да сторя.
СЕДМА ГЛАВА
— Какво си се заровил в тези бумаги? — тросна се Хокинс и започна да снове из слънчевата стая в къщата, която бяха взели под наем.
Никога не се бе славил като търпелив човек и предпочиташе да използва по-скоро юмруците си или оръжие, отколкото своя мозък. Неговият съучастник, сега подвизаващ се под името Робърт Маршал, седеше зад дъбовото писалище и старателно преглеждаше документите, които преди месец бе откраднал от Замъка. Бе боядисал косата си кестенява, за да не бие на очи, беше си пуснал и брада и мустаци, също кестеняви.
Ако Максуел Куотърмейн го видеше отнякъде, щеше да го нарече Елис Кофийлд. Под каквито и имена да се прикриваше, както и да се дегизираше, той пак си оставаше безскрупулен крадец, насочил цялото си внимание към изумрудите на Калхунови.
— Доста усилия хвърлих, докато се добера до тези документи — отбеляза меко Кофийлд. — След като изтървахме професора, се налага сам да разчета архива. Просто ще ни отнеме малко повечко време.
— Цялата работа вони — сопна се Хокинс и загледа през прозореца кичестите дървета пред къщата.
Беше сгушена зад трепетликова горичка, откъм която подухваше свеж ветрец. Прозорците на кабинета бяха отворени и в стаята проникваше уханието на борове и на диви цветя. Но единственото, което долавяше Хокинс, бе собственото му раздразнение. Настроението му не се подобряваше и от проблясващата яркосиня вода на залива. Бе лежал доста дълго по затворите, за да стои залостен в някаква си къща, колкото и красива да бе местността наоколо.