Сега благодарение на Кофийлд щеше да има време, с каквото не бе разполагал никога, и да се захване с книгата, за която не бе споменавал на никого, но която вече носеше в главата и сърцето си.
Искаше да напише роман за двайсетте години на века. Не просто лекция по история или изложение за причините и последиците от войната, а разказ за хора, понесени на гребена на историята — хора, които, докато четеше техните стари документи, опознаваше все по-добре.
Кофийлд му бе осигурил това време, беше му дал възможност да проучи документите. И всичко това имаше привкуса на лятото, прекарано в разкош на яхтата. Макс съжаляваше само, че го мъчи такава непоносима морска болест.
Пак прокара длан по лицето си и се опита да се съсредоточи, ала излинелите ситни букви на документите заиграха пред очите му, сетне се удвоиха и добавиха силно главоболие към морската болест. Каза си, че сигурно ще му поолекне, ако излезе да подиша чист въздух. Кофийлд не обичаше Макс да излиза вечер от каютата, но работодателят му надали щеше да бъде доволен, ако той бъдеше повален на легло.
Изправи се и изстена, усетил как стомахът му отново се бунтува. Бе пребледнял като платно. Излезе от каютата и залитна — дали изобщо щеше да стигне до палубата? Беше на яхтата вече седмица и тъкмо си мислеше, че ще се справи, когато излезе първата буря и Макс рухна.
Хвана се за махагоновия парапет и, залитайки, тръгна по коридора към стълбата за палубата.
Вратата на каютата на Кофийлд бе отворена. Макс за нищо на света не би подслушвал, ала сега спря, за да си поеме дъх. Чу, че неговият работодател разговаря с капитана, и след малко разбра, че двамата не обсъждат времето или курса на яхтата.
— Нямам намерение да губя огърлицата — отсече нетърпеливо Кофийлд. — Вече съм хвърлил доста усилия, а и пари.
— Не проумявам защо забърка и Куотърмейн. Ако научи защо ти трябват документите и как си се сдобил с тях, ще ни създаде доста неприятности.
— Няма да разбере. Казах му, че архивът е на моето семейство.
— Ами ако чуе нещо?
— Да чуе нещо ли! — прекъсна го със смях Кофийлд. — Толкова е затънал в миналото, че не чува дори името си. Защо според теб се спрях именно на него? Знам си работата, Хокинс, и преди да наема Куотърмейн, го проучих до девето коляно. Сухар! Не може да му се отрече, че е умен и духовит, но се интересува единствено от миналото. Изобщо няма да обърне внимание на нещо, което става в настоящето, например на кражба с взлом или на изумрудите на Калхунови.
Макс застина като попарен. Кражба с взлом! Тези три думи се врязаха в съзнанието му.
— Нещата в Ню Йорк вървят по-добре. Диамантите на онази бабичка — Уолингфорд, са ни в кърпа вързани. До седмица са наши!
— Диамантите ще почакат — отсече по-твърдо Кофийлд. — Искам изумрудите и ще ги имам. Вече двайсет години съм в този бизнес — кражбите, и знам, че веднъж в живота човек изважда късмета да се сдобие с такова съкровище.
— Диамантите…
— Са камъни — изрече Кофийлд тихо и малко налудничаво. — А изумрудите са легенда. И ще бъдат мои. Каквото и да ми струва това.
Макс се вцепени. Нямаше представа за какво говорят двамата. Ала едно бе повече от очевидно — беше го наел един крадец и в архивите, които му бе възложил да проучи, имаше нещо повече от история.
Не му бяха убягнали и фанатизмът в гласа на Кофийлд, и потиснатото насилие в думите на Хокинс. А историята доказваше, че няма по-страховито оръжие от фанатизма. Макс можеше да се брани срещу него единствено с познание.
Трябваше да вземе архива и да намери начин да се измъкне от яхтата, а после да отиде в полицията. Макар че онова, което щеше да съобщи, бе лишено от логика. Отстъпи назад с надеждата, че докато стигне в каютата си, мислите му ще се прояснят. Но точно в този момент яхтата бе разклатена от поредната огромна вълна, Макс се олюля и без да иска, залитна през вратата.
— Доктор Куотърмейн — изрече Кофийлд, хванал се с две ръце отстрани за писалището, и сбърчи чело. — Както виждам, сте се озовали на неподходящото място в неподходящ момент.
Макс отстъпи назад, проклинайки люшкащата се палуба под нозете си.
— Исках да подишам свеж въздух.
— Чул е всичко до последната дума — изсумтя капитанът.
— Знам, Хокинс, изписано е на челото му. Нашия професор хич не го бива да се преструва. Какво да се прави, налага се да променим малко плана — допълни той и дръпна едно от чекмеджетата. — Опасявам се, докторе, че докато сме в Бар Харбър, няма да имате възможност да слезете на брега. — Кофийлд извади лъскав револвер. — Не е много приятно, ала съм сигурен, че докато свършите работата, ще се чувствате добре в каютата. Отведи го, Хокинс.