Аманда издаде устни и пак си сложи очилата. Почеркът на Макс бе четлив, имената бяха подредени в стройни колони.
— Толкова много хора! — учуди се тя.
— Да, ако се вярва на счетоводните книги, които прегледах. Реших, че вероятно ще успеем да издирим техните наследници, а при повечко късмет можем да намерим и хора от прислугата, които още са живи.
— Който е работил тогава в Замъка, би трябвало сега да е столетник.
— А, не е задължително — възрази Макс. — Повечето прислужници са били млади. Твърде възможно е да намерим някои от камериерките, градинарите и готвачките. — Забеляза, че Аманда почуква с молива по писалището, и сви рамене. — Знам, шансовете не са големи, ала…
— Напротив, струва си да опитаме — кимна Аманда, без да сваля очи от списъка. — Дори и да не намерим хора, работили навремето тук, някои от тях сто на сто са разказвали разни истории на децата си. Почти сигурно е, че част от прислужниците са били местни хора. — Тя вдигна поглед. — Добра работа си свършил, Макс.
— С удоволствие ще ти помогна да издириш някои от имената в списъка.
— Ще ти бъда много признателна. Няма да е никак лесно.
— Най-добър съм в издирванията.
— Искаш ли да разделим списъка на две и да започнем още утре? — попита Аманда, след като му стисна ръката. — Според мен главният готвач, икономът, лакеят, личната камериерка на Бианка и бавачката са дошли със семейството от Ню Йорк.
— Но прислугата и общите работници са били наемани тук.
— Точно така. Можем да разделим списъка по този признак, а после да сверим данните и да… — предложи Аманда, ала не се доизказа, защото през вратата за терасата влезе Слоун, понесъл бутилка шампанско и две чаши.
— Човек да не те остави сама и пет минути — веднага започваш да забавляваш в стаята си чужди мъже — засмя се той и остави шампанското. — Щели да сверяват данните. Работата явно е дебела.
— Дори не сме стигнали до азбучния ред — засмя се и Аманда.
— Както гледам, идвам точно навреме.
Слоун взе молива от ръката на Аманда и я дръпна да стане.
Макс реши, че е излишен. Аманда и Слоун вече се целуваха, съвсем забравили за него. Тръгна да излиза и им хвърли през рамо завистлив поглед. Двамата се усмихваха, без да казват нищо. Личеше си, че са наясно какво искат — да са заедно.
Върна се в стаята си и реши тази вечер да поработи върху бележките за своята книга. А ако набереше смелост, можеше да седне пред старата пишеща машина, която Коко му бе изнамерила отнякъде. Можеше да направи тази стъпка — тази голяма стъпка, и вместо да се готви, да започне да пише самия роман.
Погледна допотопния очукан ремингтън и усети как го присвива под лъжичката. Искаше му се да седне и да сложи пръсти върху клавишите, точно както влюбеният иска да прегърне обичана, желана жена. Изпитваше ужас да застане пред празния бял лист, сякаш му предстоеше да се изправи пред цял взвод войници с насочени към него пушки.
Започна да си втълпява, че просто трябва да се подготви. Реши, че трябва да подреди по-добре справочниците и да сложи бележките така, че да му е удобно да ги използва. Трябваше да нагласи и светлината.
Сети се за десетки дребни подробности, които трябваше да обмисли, преди да започне. Накрая като че ли всичко бе готово и той се настани пред пишещата машина.
Съзнаваше, че му предстои да се заеме с нещо, за което бе мечтал цял живот. Единственото, което му оставаше да стори, бе да напише първото изречение, после вече щеше да му потръгне.
Отпусна пръсти върху клавишите.
Всъщност откъде му бе хрумнало, че е в състояние да напише книга? Бе по силите му да се справи с дисертация или лекция. Беше учил точно за това. Но виж, с книгите, с романите, беше друго — човек нямаше как да се научи да пише белетристика — или го можеше, или не. За това се искаха въображение, остроумие и чувство за драматизъм. Да си представяш историята бе едно, да я изложиш върху хартията — съвсем друго.
Не беше ли глупаво да се заема с нещо, обречено на провал? Докато се подготвяше да започне книгата, не го дебнеха рискове и разочарования. Можеше да се готви години наред, без да се срамува. Ала започнеше ли истински да пише романа, вече нямаше да може да се крие зад бележките и справочниците. Провалеше ли се, щеше да се лиши дори от своята мечта.
Със свито сърце прокара пръсти по клавишите и започна да си измисля хиляди извинения, за да протака още. Най-сетне първото изречение се роди в мозъка му, изля се върху празния бял лист и Макс въздъхна дълбоко.
Три часа по-късно вече бе написал цели десет страници. Фабулата, въртяла се толкова дълго в главата му, сега приемаше форма и се избистряше в думите. Неговите думи! Онова, което бе написал, може би беше ужасно, но той не се притесняваше. Ето че пишеше и това му се струваше вълнуващо и невероятно. Изпитваше неописуема наслада от потракването на клавишите.