Смъкна ризата и обувките и пак се надвеси със свъсено чело над машината. Пръстите му препускаха по клавишите, сетне спираха, докато се мъчеше да формулира онова, което беше в главата му, и да го изложи върху хартия.
Точно така го завари и Лайла. Макс бе оставил вратата към терасата отворена, за да усеща ветреца, макар че отдавна бе престанал да го забелязва. В стаята бе тъмно, ако не се смяташе наклоненият лъч светлина от настолната лампа върху писалището. Лайла стоеше и го наблюдаваше, възбудена, че бе толкова погълнат от работата си и косата му бе паднала в очите.
Струваше й се съвсем естествено, че бе дошла при него. Чувстваше се безумно влюбена, как можеше да стои далеч от тук? Нямаше нищо лошо в това, да иска да прекара една нощ с Макс и да му засвидетелства любовта си по начин, който той ще разбере и ще приеме. Тя изпитваше потребност да му принадлежи, да изкове връзка, която да е важна и за двамата.
Не секс, а близост. Беше я усетила още в мига, когато Макс бе лежал полумъртъв върху камъчетата на плажа и бе протегнал ръка към нея. Още тогава между тях се бе зародила връзка, която Лайла нямаше как да отрече. А и вече не искаше — тъкмо затова бе станала от леглото си и бе дошла при него, водена от инстинкта толкова безпогрешно, както онази вечер, когато въпреки бурята бе слязла на плажа.
Именно тя трябваше да вземе решението и го знаеше. Колкото и силно да я желаеше, той нямаше да посегне към нещо, което не му предлагат. А дори и да му го предложеха, може би пак щеше да се колебае заради своите принципи. Виж, ако я обичаше… Ала Лайла реши да не мисли за това. И да не я обичаше, с времето щеше да я обикне. Чувствата й бяха прекалено дълбоки и силни, че да не намерят отклик.
Затова и щеше да направи първата стъпка — да го прелъсти.
Макс бе толкова съсредоточен, че дори и тя да бе извикала, пак нямаше да я забележи. Накрая обаче долови мириса й, донесен от повея на ветреца. Кръвта му се възпламени от желание още преди да бе вдигнал поглед и да я бе видял в рамката на вратата. Бялата роба се вееше около тялото й. Косата й бе разпиляна от вятъра. Небето зад нея приличаше на черно платно, от което сякаш току-що бе слязла — илюзия, превърнала се в реалност. Лайла му се усмихна и той усети как пръстите му застиват върху клавишите.
— Лайла!
— Присъни ми се сън… — Казваше му истината и това донякъде успокояваше изопнатите й нерви. — За теб и мен. Грееше луна. Почти усещах светлика й върху кожата си, докато не ме докосна ти. — Тя влезе в стаята и от движението коприната прошумоли тихичко, точно като плавно стичаща се вода. — После не чувствах нищо друго освен теб. Имаше и цветя, ухаеха едва доловимо, много сладостно. И славей, който зовеше напевно своята любима. Много хубав сън, Макс — допълни Лайла и спря при писалището. — После се събудих — сама.
Той бе сигурен, че след миг ще се взриви, ще остане без сили. Тя бе по-хубава от всяка фантазия, косите й се спускаха като горски пожар по раменете й, под тъничката развята коприна личеше източеното й тяло — прелестно и изкусително.
— Вече е късно — каза Макс дрезгаво и се покашля. — Не бива да идваш тук.
— Защо?
— Ами защото…
— Защото не е прилично ли? — подсказа му Лайла. — И безразсъдно? — Тя вдигна косата от челото си. — Опасно?
Той стана от стола и стисна облегалката.
— Да.
В очите й се четяха отколешни тайни.
— Но аз съм безразсъдна, Макс. А ти?
Точната дума бе „отчаян“. Копнееше да я докосне един-единствен път. Пръстите му върху облегалката на стола побеляха от напрежение.
— Ами уважението?
Лайла се усмихна много сърдечно и мило.
— Та аз те уважавам, Макс.
— Не, имах предвид… — поде той, ала спря насред изречението. Когато се усмихваше така, тя изглеждаше толкова прелестна, млада, крехка. — Решихме да бъдем приятели.
— Ние сме — изрече Лайла и без да сваля очи от него, вдигна ръка, за да приглади назад косата си.
Пръстените й проблеснаха на светлината на лампата.
— А това е…
— Нещо, което искаме и двамата — довърши тя вместо него.
Но когато пристъпи напред, Макс се дръпна рязко и преобърна стола. Лайла се засмя, ала не подигравателно, а нежно и щастливо.
— Изнервям ли те, Макс?
— Думата е твърде мека — отвърна той, като едвам си поемаше дъх. Гърлото му бе пресъхнало, ръцете му бяха отпуснати безпомощно. — Не искам, Лайла, да съсипваме онова, което е между нас. Бог ми е свидетел, не искам да ми разбиваш сърцето.