Яхтата се разлюля от поредната гръмотевица. Това бе достатъчно, та Макс отново да изгуби равновесие. Но бързо си възвърна самообладанието и хукна презглава по коридора. Качи се на палубата — виещият вятър бе заглушил виковете на Кофийлд и Хокинс.
Пръските солена вода го заслепиха, докато търсеше трескаво откъде да избяга. Черното небе бе разцепено от светкавица, озарила разбуненото море, озъбените скали в далечината и смътната сянка на сушата. Следващата вълна за малко да го повали, ала с огромно усилие на волята Макс все пак се закрепи. Тласкан от инстинкта, хукна, като се хлъзгаше по мократа палуба. В светлината на следващата гръмотевица видя един от помощник-капитаните, който го наблюдаваше от поста си. Човекът му извика нещо и замаха с ръце, но Макс се завъртя и продължи да тича по хлъзгавата палуба.
Опитваше се да мисли, в главата му обаче бе пълен хаос. Бурята, люшкащата се яхта, проблесналото в сумрака оръжие. Младият мъж имаше чувството, че случайно е попаднал в чужд кошмар. Беше преподавател по история и живееше с книгите, от които се откъсваше толкова рядко, че не помнеше дали е ял и дали е прибрал дрехите от химическото чистене. Нямаше как да е на яхта в Атлантическия океан и да го гонят въоръжени крадци.
— Докторе! — извика бившият му работодател, който бе само на хвърлей, и Макс се обърна.
Оръжието, насочено към него от някакви си два метра, му напомни, че някои кошмари са истински. Заотстъпва бавно, докато не се блъсна в перилата. Нямаше къде да бяга.
— Знам, че не е много приятно — продължи Кофийлд, — ала според мен е по-разумно да се върнеш в каютата. Бурята няма да трае дълго, но е доста силна. Само това оставаше, да паднеш в морето.
— Вие сте крадец!
— Да! — усмихна се Кофийлд — беше се разкрачил, за да запази равновесие. Явно ликуваше от вятъра, от заредения с електричество въздух, от бялото като тебешир лице на жертвата си, която бе притиснал в ъгъла. — Сега вече мога да бъда по-откровен какво точно търся в архива и мисля, че ще се справиш със задачата по-бързо. Ела, докторе, използвай този свой прословут ум.
Макс видя с периферното си зрение, че Хокинс му е препречил пътя откъм другата страна. След миг щяха да го хванат. И той никога вече нямаше да види своята каюта.
Воден от инстинкта си за самосъхранение, до който не му се бе налагало да прибягва, се метна през перилата на палубата. Чу как пак прокънтява гръмотевица, усети леко парване по слепоочието и се гмурна слепешката в тъмната разбунена вода.
Лайла бе слязла с колата по лъкатушния път чак на плажа. Вятърът се бе усилил и пищеше оглушително, когато тя слезе от автомобила. Не знаеше какво точно я бе тласнало да дойде тук и да се изправи сам сама на бруления от бурята малък каменист плаж.
Вълните се разбиваха о скалите и я обливаха с пръски. Бяха леденостудени и Лайла потрепери, ала не се отдръпна. Затвори очи, отметна глава и започна да им се наслаждава. Тътенът бе оглушителен, див, първичен. Бурята вече бе съвсем наблизо. Огромна, страховита, неистова. Дъждът, с който бе просмукан въздухът, още не бе завалял, затова път светкавиците бяха в стихията си — пронизваха и разцепваха морето, а гръмотевиците се опитваха да заглушат воя на вятъра и водата.
Тя изпитваше чувството, че е сама в мощна картина, в която не се долавяше самота и нямаше и следа от уплаха.
Бе обзета от някакво предчувствие, което усещаше едва ли не с кожата си и което приличаше на страст, тъмна като туптенето на бурята в кръвта й.
Вдигна глава, за да усеща още повече вятъра, и видя, че във водата се носеше нещо. Ако не беше светкавицата, нямаше да го забележи. Загледа се в тъмната форма сред още по-тъмните вълни и си помисли, че сигурно бе делфин, приближил се до скалите. Заинтригувана, тръгна по брега, като придържаше косата си, за да не я разрошват ненаситните пръсти на вятъра.
Осъзна, че не бе делфин, и я обзе паника. Беше човек. Вцепенена от ужас, Лайла го загледа как се гмурка под водата. Каза си, че сигурно само й се бе сторило, че се бе поддала на халата с нейната тайнственост. Бе невъзможно точно тук, край този самотен, обрамчен със зъбери плаж някой да се опитва да се пребори с вълните.
Но силуетът изникна отново и се замята. Лайла изхлузи сандалите си и се хвърли в черната ледена вода.
Силите го напускаха. Бе успял да си свали обувките, ала нозете му сякаш бяха от олово. Още от малък плуваше добре. Това бе единственият спорт, за който имаше някаква дарба. Но морето бе много по-силно — влачеше го, подмяташе го, после, сякаш за да го подразни, го пускаше, та да си поеме със сетни сили въздух.