— Не ме интересува скандалът. Децата трябва да се чувстват обичани и спокойни — отсякох аз. После се изправих и закрачих нервно. — И аз не знам как да постъпя. Нощи наред лежа будна и се питам имам ли право да те обичам, да те желая. Заричах се, давах обещания и бях дарена с три рожби — проплаках аз и захлупих лице върху дланите си. — Дълбоко в себе си винаги ще страдам, задето съм престъпила тези клетви, но съм длъжна да предприема нещо. Не го ли направя, имам чувството, че ще полудея. Бог сигурно никога няма да ми прости, ала нямам сили да се примиря, че до гроб ще живея нещастна.
Кристиан ме хвана за дланите и ги отмести от лицето ми.
— Родени сме един за друг. Разбрахме го още първия път, когато се видяхме. Примирявах се, че можем да сме заедно само по няколко часа, докато смятах, че си в безопасност. Но няма да стоя със скръстени ръце и да гледам как жертваш живота си за човек, който те наранява. От тази нощ си моя и ще бъдеш моя, докато си жива. Никой и нищо не ще го промени.
Повярвах му. Бе достатъчно да видя лицето му, само на педя от моето, толкова красивите му сиви очи. И го пожелах.
— Тогава ме направи твоя. Още тази вечер. Чувствах се като младоженка. Още щом ме докосна, изпитах усещането, че не ме е докосвал никой преди това. Вперил очи в моите, той свали фуркетите от косата ми. Пръстите му трепереха. Нищо, нищо на този свят не ме е трогвало така дълбоко, както мисълта, че имам силата да го подчиня на себе си. Тялото му бе напрегнато като тетива, ала въпреки това устните му бяха нежни, когато ги долепи до моите. Там, на светлината на лампата, Кристиан разкопча роклята ми, аз свалих от него ризата. И някъде в шубрака запя птица.
От начина, по който ме гледаше, разбрах, че му е приятно с мен. Бавно, почти мъчително той смъкна фустанелата, сетне корсета. Докосна ме по косата, прокара длани по нея, замилва я.
— Някой ден ще те нарисувам така — пророни Кристиан. — Само за мен.
Вдигна ме на ръце и ме понесе към леглото — усетих как сърцето му бумти лудешки.
Светликът бе сребърен, въздухът — опияняващ като вино. Това бе не някакво припряно съвкупление в мрака, а танц, нежен като валса, вълнуващ като него. Колкото и невероятно да звучи, сякаш се бяхме любили безброй пъти преди това и нощ подир нощ бях усещала стегнатото му хубаво тяло до своето. Това бе свят, който не бях изживявала никога, но който въпреки това ми се струваше болезнено, прелестно познат.
Всяко движение, всяка въздишка, всяко желание бяха естествени като дишането. Дори когато обезумях от страст, красотата не изчезна. Щом Кристиан ме направи своя, разбрах, че съм намерила нещо, за което копнее всеки. Безусловната любов.
Най-трудното нещо, което съм вършила в живота, бе да си тръгна от него. Зарекохме се, че това е последната нощ, която прекарваме разделени, ала въпреки това все не можехме и не можехме да се откъснем един от друг и се любехме отново и отново. Вече се зазоряваше, когато се върнах в Замъка. Погледнах къщата и влязох в нея с ясното съзнание, че тя ще ми липсва ужасно. Никъде другаде не съм се чувствала както тук, това бе моят дом. Ние с Кристиан ще съградим заедно с децата свой си дом, но докато съм жива, ще пазя в душата си свидния спомен за Замъка. Малко са нещата, които ще взема със себе си. В тишината, спуснала се преди изгрев слънце, приготвих малък куфар. Бавачката ще им помогне да стегнем багажа на децата, тези неща обаче исках да подредя сама. Може би за мен това бе символ на независимостта. И може би тъкмо заради това се сетих за изумрудите. Това е единственото нещо от Фъргюс, което смятам за свое. Имало е мигове, когато съм ги мразела, понеже съм знаела, че ми ги е дал като отплата, задето съм му родила наследник.
Ала въпреки всичко изумрудите са мои, както са мои и децата.
Изобщо не помислих колко струват, когато ги извадих и загледах как блещукат на светлината на лампата. Те ще бъдат наследени от децата ми, сетне от техните деца като символ на свободата и на надеждата. А с Кристиан — и на любовта.
Когато се зазори, реших да ги скрия заедно с този дневник на тайно място до деня, когато отида завинаги при Кристиан.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Жената беше на преклонна възраст. Крехка като спаружена трева, тя седеше в сянката на чепатия бряст. На хвърлей от нея имаше леха теменужки, които се препичаха на слънчицето и флиртуваха с жужащите пчели. Хората, живеещи в старческия дом „Медисън“, често се разхождаха по криволичещите, покрити с плочник пътеки през моравите. Някои бяха в инвалидни колички, тикани от роднини или от персонала на дома, други вървяха по двойки или сами — стъпваха плахо като всички възрастни.