Пееха птици. Жената се заслуша, кимна и продължи да върти куката и конеца в пръстите си, които отказваха да се предадат на артрита. Бе облечена в яркорозов панталон и памучна блуза, която й беше подарък от един от правнуците. Открай време обичаше ярките цветове. Някои неща не избледняват с възрастта.
С годините кожата й бе потъмняла и като стара карта бе набраздена с бръчки. Допреди две години бе живяла сама, беше се грижила за своята градина и си бе готвила. После падна лошо в кухнята, лежа безпомощна цели дванайсет часа и се убеди, че е време да промени нещата.
Бе вироглава и упорита и отказа на многобройните си роднини, поканили я да живее при тях. Беше й мъчно, че вече не може да се оправя сама вкъщи, но за нищо на света нямаше да обременява другите. Имаше пари и можеше да си позволи място, където да се чувства като у дома и да получава добри медицински грижи. В старческия дом „Медисън“ си имаше самостоятелна стая. Вярно, вече бе отминало времето, когато можеше да се грижи за своята градинка, ала и тук имаше цветя, на които да се радва.
Тук, в старческия дом, можеше да си намери компания или да се усамоти в стаята си. Мили Тобаяс бе на мнение, че на деветдесет и осем години си бе извоювала правото да избира.
Радваше се, че са й дошли гости. Денят бе започнал добре. Беше се събудила, общо взето, бодра, ако не се смятаха обичайните болежки. Ставите я присвиваха, значи щеше да вали. Е, нищо, каза си тя. Тъкмо ще напои цветята.
Пръстите й работеха, но тя рядко ги поглеждаше. И сами си знаеха какво да правят с куката и конеца. Затова пък Мили не изпускаше от поглед пътеката — недовиждаше и затова носеше очила с дебели цветни стъкла. Съгледа двамата си посетители — снажният млад мъж с буйна тъмна коса и стройното момиче в лятна рокля и с коса с цвят на октомврийска шума. Вървяха към нея, хванати за ръце. Мили имаше слабост към младите влюбени и реши, че двамата са хубави като на картинка.
Продължаваше да мърда пръсти, когато двамата дойдоха по пътеката при нея под сянката.
— Вие ли сте госпожа Тобаяс?
Възрастната жена се взря в Макс и видя сериозни сини очи и свенлива усмивка.
— Да — потвърди тя. — А вие сте доктор Куотърмейн, нали? — попита жената с дрезгав глас. — Напоследък докторите се дипломират младички.
— Да, госпожо. А това е Лайла Калхун.
Мили реши, че младата жена пред нея не е от срамежливите, ала не й стана неприятно, когато тя приседна на тревата до нея и започна да се любува на плетката.
— Красиво е — отбеляза Лайла и докосна с пръст тъничката синя нишка. — Какво плетете?
— Каквото излезе. А вие сте от острова.
— Да, родена съм там. — Мили въздъхна едва чуто. — Не съм ходила на острова цели трийсет години. Не исках да живея там, след като изгубих моя Том, но и досега ми липсва шумът на морето.
— Дълго ли бяхте женени?
— Петдесет години. Добре си живеехме. Родиха ни се осем деца, отгледахме ги всичките. Сега имам двайсет и трима внуци, петнайсет правнуци и седем праправнуци — засмя се бабката пресипнало. — Понякога изпитвам чувството, че съм сътворила този стар свят. Извади си ръцете от джобовете, момче! — каза жената на Макс. — И ела да седнеш тук, че ме заболя вратът да гледам нагоре. — Тя изчака той да се настани на тревата. — Това твоята изгора ли е? — попита го старицата.
— Ами…
— Кажи де, какво толкова умуваш! — настоя Мили и се усмихна така, че се видяха изкуствените й зъби. — Да или не?
Лайла също му се усмихна развеселено и лениво. Макс въздъхна притеснено.
— Би могло да се каже и така.
— Виж го ти колко нерешителен бил — рече старицата на Лайла и й намигна. — Ала не е болка за умиране. Приличаш на нея.
— На кого?
— Как на кого, на Бианка Калхун. Нали за това сте дошли — да поговорим за нея?
Лайла сложи длан върху ръката на Мили. Кожата й бе тъничка като пергаментова хартия.
— Помните ли я?
— И още как! Беше жена за чудо и приказ. Красива, с добро и щедро сърце. Даваше мило и драго за децата си. Повечето богати жени, които идваха да летуват на острова, зарязваха децата си с бавачките и гувернантките, без да им мигне окото, а госпожа Калхун сама си се грижеше за тях. Непрекъснато ги водеше на разходка, играеше си с тях в детската стая. Всяка вечер сама ги слагаше да си легнат. Беше добра майка, а не знам да има по-голяма похвала за една жена.
Мили кимна и се ентусиазира още повече, когато видя, че Макс си води бележки.
— Работих там три лета — през 1912,1913 и 1914 година.
С парадоксалната яснота, присъща само на възрастните, помнеше всичко до най-малките подробности.