— Нали нямате нищо против? — попита Макс и извади малък касетофон. — Така по-добре ще запомним всичко, което ще ни разкажете.
— Нямам, разбира се — отвърна старицата — всъщност й стана неописуемо приятно. Почувства се едва ли не участничка в телевизионно предаване. Намести се на стола, без да оставя плетката. — Още ли живееш в Замъка? — обърна се възрастната жена към Лайла.
— Да, цялото семейство живеем там.
— Божичко, колко пъти съм се качвала и съм слизала по тези стълби! Господарят не обичаше да използваме главното стълбище, но когато го нямаше в къщата, слизах царствено и си представях, че съм господарката. Запретвах поли и вирвах нос. О, в онези дни хващах око, имах и доста ухажори. Флиртувах с един от градинарите. Казваше се Джоузеф. Ала го правех колкото Том да ревнува и да поускори нещата. — Старицата въздъхна, оборена от спомените. — Никога, и преди, и след това, не съм виждала такава къща. Мале, какви мебели, какви картини, какъв кристал! Веднъж в седмицата миехме всички прозорци с оцет, та да блестят като диаманти. А господарката обичаше навсякъде да има свежи цветя. Береше рози и божури от градината, понякога правеше букети и от диви орхидеи и обички.
— Какво можете да ни разкажете за лятото, когато е починала? — подкани я Макс.
— Онова лято тя често се качваше в стаята в кулата, гледаше от прозореца скалите или пишеше в една тетрадка.
— Тетрадка ли? — ахна Лайла. — Искате да кажете, че си е водила дневник?
— Според мен, да. Виждала съм я да пише, когато се качвах горе да й занеса чай. Винаги ми благодареше. И ми говореше на малко име. „Благодаря ти, Мили — ще рече и ще добави: — Какъв прекрасен ден, нали?“ Или: „Ама защо се качваш, Мили, не беше нужно. Как е твоят млад приятел?“ Беше много мила и внимателна — поясни старицата и присви устни. — А колкото до господаря, не обелваше и дума. Изобщо не ни забелязваше, сякаш сме дървета.
— Значи не ви е бил симпатичен — вметна Макс.
— Не ми беше работа аз да казвам дали е симпатичен или не, но да ви призная, не съм срещала през дългия си живот по-коравосърдечен и студен човек. Ние с другите момичета понякога го одумвахме. Защо такава хубава и добра жена се бе омъжила за човек като него? Понякога си мислех, че е заради парите. Божичко, какви само рокли имаше, какви накити! И на какви празненства ходеше! Ала не беше щастлива. В очите й се четеше тъга. Вечер излизаха с господаря или пък посрещаха гости в къщата. Доста често той ходеше някъде и сам — по работа или при разни политици, и не обръщаше внимание на жена си, още по-малко пък на децата. Въпреки че обичаше момчето, най-голямото момче.
— Итън — поясни Лайла. — Моят дядо.
— Беше чудно хубаво детенце. И доста палаво. Дай му да се пързаля надолу по парапетите или да играе в прахоляка. Господарката не го хокаше, задето се цапа, но наближеше ли време да си дойде господарят, го караше да се мие и да си облича чисти дрешки. Ада този Фъргюс Калхун не беше цвете за мирисане. Нищо чудно, че клетата жена бе потърсила другаде малко нежност.
Лайла стисна ръката на Макс.
— Значи сте знаели, че се среща с друг…
— В задълженията ми влизаше да чистя стаята в кулата. Често се случваше да погледна през прозореца и да видя как господарката тича към скалите. Там се срещаше с един мъж. Знаех, че е омъжена жена, но не ми беше работа да я съдя — тогава или сега. Върнеше ли се от среща с него, направо грееше от щастие. Поне за малко.
— Знаете ли кой е бил този мъж? — попита я Макс.
— А, не. Май беше художник, защото понякога съм го виждала пред статив. Ала не съм подпитвала, не съм споделяла и с никого какво съм видяла. Това бе тайната на господарката. Тя заслужаваше да си има своя тайна. — Почувствала умора в китките, Мили остави плетката и отпусна длани върху скута си. — В деня преди да умре, донесе вкъщи на децата малко кученце, помияр. Била го намерила на скалите. Божичко, каква олелия настана!
Децата направо се влюбиха в кутрето. Господарката помоли един от градинарите да напълни корито с вода в задния двор и заедно с децата изкъпа кученцето. Те се смееха, кутрето скимтеше. Господарката си съсипа една от хубавите всекидневни рокли. После помогнах на бавачката да измие децата. Това бе последният път, когато ги видях щастливи. — Мили замълча, за да си спомни още подробности, и загледа как около теменужките танцуват две пеперуди. — А щом се прибра господарят, се скараха ужасно. Никога дотогава не бях чувала господарката да повишава глас. Те бяха в салона, аз — в коридора. Чух всичко до последната дума. Господарят не искаше и да чуе кученцето да остане в къщата. Децата, разбира се, заплакаха, обаче той не им обърна никакво внимание и нареди на господарката да каже на някой слуга да убие кутрето.