Макс дори не помнеше защо се бори. Изтръпналото му тяло бе вледенено, мозъкът му не работеше. Размахваше ръце и крака просто по инерция. Не бе господар на самия себе си, беше се оставил на морето, което го направляваше, залагаше му капани и както той се видя принуден да признае, щеше да го погуби.
Следващата вълна го заподмята и съвсем изнемощял, Макс се остави да го потопи. Надяваше се само да се удави, преди да се бе разбил в скалите.
Усети как около врата му се увива нещо и с последни сили го отблъсна. Кой знае защо, помисли, че са водни змии или водорасли, и пак започна да се бори. После главата му отново бе над водата и парещите му дробове поеха глътка въздух. Като през мъгла видя до себе си някакво лице. Бледо, приказно хубаво, обрамчено с тъмна мокра коса.
— Дръж се! — извика Лайла. — Ще се измъкнем!
Затегли го към брега, като се мъчеше да преодолее течението. Той си каза, че сигурно халюцинира. Явно халюцинираше, щом в предсмъртния час си представяше, че на помощ му се бе притекла красива жена. Ала възможността да бе станало чудо разбуди вече гаснещото му чувство за самосъхранение и Макс пак напрегна всички сили.
Вълните ги блъскаха и непрекъснато ги теглеха навътре. Небесата отгоре се разтвориха и плисна дъжд. Жената му викаше нещо, но той чуваше само глухото бумтене в главата си.
Реши, че сигурно вече е мъртъв. Сега не усещаше болка. Виждаше единствено лицето й, блесналите й очи, обточените с капчици мигли. После си даде сметка, че в очите й искри гняв и тя иска помощ, нуждае се от нея. Макс я хвана инстинктивно през кръста, така, че да се крепят взаимно.
Вече не помнеше колко пъти вълните ги бяха потопявали и колко пъти те бяха успявали да се измъкнат. Когато съгледа издадените скали, сякаш насочили към тях в разбунената чернилка острите си зъбери, се обърна така, че да предпази жената с изнемощялото си тяло. Една сърдита вълна ги запрати на брега с лекотата, с която махаме с пръст мравка.
Макс си удари рамото в скалата, ала почти не усети болка. Почувства как под коленете му скърца пясък, вкопчил се в плътта. Водата се мъчеше пак да ги засмуче, но вече бе късно — те се строполиха върху каменистия бряг.
В началото му бе много зле — струваше му се, че всеки момент ще се разпадне. Когато най-лошото отмина, се претърколи, кашляйки, по гръб. Небето горе се въртеше — черно, после озарено от светлина. Лицето отново бе над неговото, само на педя. Той усети върху челото си нежна длан.
— Е, отърва кожата, мореплавателю!
Макс само погледна жената. Бе неописуемо хубава, сякаш измислена, стига да имаш достатъчно богато въображение, за да си представиш подобна красота. В примигващите светкавици видя, че косата й бе златисто-червена, гъста и дълга. Виеше се около лицето й, спускаше се по раменете и гърдите й. Очите й бяха тайнствено зелени, като спокойното море. Усещаше как от непознатата върху него капят капчици и протегна длани, за да я докосне по лицето, сигурен, че то в миг ще се разсее като привидение. Ала ето че усети кожата й — хладна, мокра и нежна като пролетен дъждец.
— Истинска! — пророни той едва чуто с пресипнал глас. — Вие сте истинска.
— Ами да — усмихна се тя, сетне обхвана лицето му с длани и се засмя. — А вие сте жив. И двамата сме живи.
Целуна го. Дълбоко и страстно, направо му се зави свят. И отново се засмя. Макс долови в смеха й не само облекчение, но и радост.
Когато я погледна отново, я видя като през мъгла, лицето й започва да избледнява, докато не останаха само невероятните бляскави очи.
— Никога не съм вярвал, че има сирени — пророни той и изгуби съзнание.
ВТОРА ГЛАВА
— Клетият! — завайка се, надвесена над леглото, Коко, великолепна в широката алена роба. Загледа как Лайла превързва повърхностната драскотина върху слепоочието на госта, който бе в безсъзнание, и пророни тихо: — Интересно, какво ли му се е случило?
— Налага се да почакаме, сега няма как да го попитаме — отвърна Лайла и прокара нежно пръсти по бледото лице върху възглавницата.
Както личеше, мъжът бе малко над трийсетте. Нямаше слънчев загар, въпреки че бе средата на юни. Лайла реши, че явно бе от хората, които предпочитат да си стоят вкъщи, ала от друга страна, бе доста мускулест. Имаше хубаво тяло, макар да бе едър — тя се бе намъчила, докато го довлече до колата. Лицето му бе издължено и скулесто. Изглежда беше интелектуалец. Устата му безспорно бе красива. Някак поетична, както и бледата кожа. Сега очите му бяха затворени, но Лайла знаеше, че са сини. Косата му, която вече бе почти суха и цялата беше в пясък, бе дълга и гъста. А също черна и права като миглите.