— Но защо? — попита просълзена Лайла.
— Ами защото било бездомно и не било породисто. Момиченцето му възрази, ала нали си бе съвсем мъничко, клетото, господарят изобщо не го забеляза. Помислих, че ще го удари — така ми се стори от тона му, — но господарката каза на децата да вземат кученцето и да идат при бавачката. После стана още по-страшно. Господарката бе много ядосана. Дотогава не ми бе минавало през ума, че има такъв твърд характер, ала ето че се опълчи срещу мъжа си. Господарят й наговори какви ли не ужасии, не е за разправяне! Накрая рече, че отивал за няколко дни в Бостън и когато се върнел, кученцето да го нямало, а младата господарка да си знаела мястото. Щом излезе от салона, лицето му… Божичко, никога няма да го забравя! Приличаше на луд, а когато надзърнах в салона, видях, че господарката е пребледняла като призрак, седеше на един стол и притискаше длани към врата си. На следващата нощ вече беше мъртва.
Известно време Макс мълча. Лайла се бе извърнала, очите й бяха пълни със сълзи.
— Чували ли сте, госпожо Тобаяс, че Бианка е смятала да напусне мъжа си?
— След това чух нещо такова. Господарят уволни бавачката, макар че онези малки клети същества бяха смазани от мъка. Тя — казваше се Мери Бийлс — обичаше децата като свои, обичаше и господарката. Срещнах я в селото в деня, когато трябваше да откарат господарката в Ню Йорк, където щяха да я погребат. Та бавачката ми каза, че господарката за нищо на света не би посегнала на живота си, не би причинила такава мъка на своите деца. Според нея било злополука. И пак тогава ми каза, че господарката е смятала да замине и вече е стигнала до убеждението, че не иска да остане с господаря. Искала да вземе и децата. Мери Бийлс сподели, че щяла да замине за Ню Йорк и да остане с децата, каквото и да говорел господин Калхун. След време научих, че той отново я бил взел на работа.
— Виждали ли сте някога изумрудите на Калхунови, госпожо Тобаяс? — попита Макс.
— Виждала съм ги, разбира се. Зърнеш ли ги веднъж, до гроб ще ги помниш. Когато си ги слагаше, господарката бе същинска царица. Изчезнаха в нощта, когато почина. — По устните й заигра едва доловима усмивка. — Знам легендата, момче. Може да се каже, че съм я изживяла.
Лайла бе преглътнала сълзите и отново извърна очи към старицата.
— Имате ли представа какво е станало с тях? — попита я тя.
— За едно съм сигурна — Фъргюс Калхун за нищо на света не би ги хвърлил в морето. Беше голям скъперник, цепеше косъма на две, бе от хората, които няма да хвърлят в някое езерце дори цент за късмет. Ако господарката наистина бе решила да го остави, сигурно щеше да вземе изумрудите със себе си. Но за беда той се върна.
Макс сбърчи учудено чело:
— Върнал се е?
— Точно така, прибра се следобеда, преди господарката да умре. Тъкмо затова е скрила изумрудите. Ала клетата, така и не успя да се махне, да отведе със себе си и децата.
— Къде? — прошепна Лайла. — Къде би могла да скрие огърлицата?
— Някъде в онази къща, но знае ли човек точно къде! — възкликна Мили. — Върнах се, за да помогна да опаковаме нещата й. Всички до един плачехме. Увихме прелестните й рокли в тънка хартия и ги заключихме в една ракла. Наредиха ни да почистим стаята й, да махнем дори гребените и парфюма. Господарят искаше да не остане нищо, ама нищичко, което да му напомня за нея. Никога повече не видях изумрудите.
— А дневника? — попита Макс и изчака Мили да помисли, издала напред устни. — Намерихте ли в нейната стая дневника?
— Не — отвърна старицата и поклати бавно глава. — Нямаше дневник.
— А хартията за писма, някакви картички?
— В чекмеджето на писалището бяха хартията за писма с нейното име и бележничето, където господарката си записваше какви срещи и ангажименти има, ала не съм виждала дневник. Изнесохме всичко, не остана дори един-едничък фуркет. През лятото на следващата година господарят се върна. Държеше стаята на господарката заключена, нищо в къщата не напомняше за нея. Имаше нейни снимки и един неин портрет, но после изчезнаха и те. Децата почти не се усмихваха. Веднъж заварих момченцето да стои пред стаята на майка си и да гледа вторачено вратата. Напуснах преди края на лятото. Не издържах повече да работя в тази къща, за такъв господар. Бе станал още по-студен и коравосърдечен. Започна да се качва в стаята в кулата и да стои там с часове. Същото лято се омъжих за Том и не се върнах повече в Замъка.
Малко по-късно Лайла излезе на тесния балкон в хотелската стая. Видя долу дългия син правоъгълник на плувния басейн и чу смеха на хората, които се плискаха във водата и се радваха на летния ден.