Ала мислите й бяха далеч от прежулящото лятно слънце, от виковете и надиплената от вятъра вода. Те я връщаха осемдесет години назад, когато жените са носели дълги прелестни рокли и са записвали в личните си дневници своите блянове.
Макс също излезе на балкона, застана тихо зад нея и я прегърна през кръста, а тя успокоена се облегна на него.
— Винаги съм знаела, че е била нещастна — рече Лайла. — Усещах го. Както усещам и че е била безнадеждно влюбена. Но и през ум не ми е минавало, че е била уплашена. Виж, това не го долових.
— Било е много отдавна, Лайла — възрази той и я целуна по косата. — А и госпожа Тобаяс може би преувеличава. Не забравяй, че когато се е разиграло всичко това, е била младичко момиче с богато въображение и изострена чувствителност.
Тя се извърна и се загледа спокойно в очите му.
— Едва ли самият ти си вярваш.
— Сигурно е така — съгласи се Макс и прокара по бузата си кокалчетата на пръстите й. — Ала няма как да променим онова, което се е случило. Сега вече не можем да й помогнем.
— Как така да не можем! — възкликна Лайла. — Можем, и още как! Като намерим огърлицата и дневника. Сигурно си е записвала в него всичките си чувства. Всичките си желания, копнежи, страхове. Надали го е оставила на място, където Фъргюс ще го намери. Ако е скрила изумрудите, значи е скрила и дневника.
— И ние ще ги намерим. Ако се вярва на госпожа Тобаяс, Фъргюс се е върнал по-рано, отколкото е очаквала Бианка. Не е имала възможност да изнесе изумрудите от къщата. Те са още там и е само въпрос на време да ги намерим.
— Но…
Макс поклати глава и обхвана лицето й с длани.
— Нали самата ти твърдиш, че човек трябва да се осланя на чувствата си? Помисли само! Трент идва в Замъка и се влюбва в Катрин. Решава да ремонтира част от къщата и да я превърне в хотел, и ето че на повърхността излиза старото предание за изумрудите. Чрез вестниците всички научават за тях и Ливингстън, или Кофийлд, или както там му е името, решава на всяка цена да сложи ръка върху огърлицата. Започва да ухажва Аманда, тя обаче вече е влюбена в Слоун, който също е там заради къщата. Кофийлд започва да нервничи и открадва част от архива на семейството. Така на сцената се появявам и аз. Ти ме вадиш от водата и ме отвеждаш в къщата. Оттогава бележим доста голям напредък. Успяхме да намерим снимка на изумрудите. Издирихме и жена, която е познавала Бианка и която потвърди, че огърлицата е в къщата. Всичко, всяка стъпка е свързана. Нима смяташ, че щяхме да стигнем толкова далеч, ако не ни беше писано да намерим изумрудите?
Тя го погледна по-ведро и обви пръсти около китките му.
— Действаш ми много добре, професоре. Точно сега имах нужда точно от това — от малко логика, която да ми вдъхне оптимизъм.
— В такъв случай ето ти още малко логика. Според мен сега трябва да се опитаме да разберем кой всъщност е художникът.
— Кристиан ли? И как?
— Остави на мен.
— Както кажеш — рече Лайла и отпусна глава върху рамото му, за да е по-близо до него. — Има още нещо. Ти може би ще отсъдиш, че то няма нищо общо, ала аз непрекъснато си мисля за него.
— За какво?
— Преди месец-два Трент излязъл да се разхожда на скалите. И намерил Фред. Така и не разбрахме какво е търсел там сам самичък. Покрай тази случка се сетих за кученцето, което Бианка е занесла на децата си и за което ден преди да умре се е скарала с Фъргюс. Питам се какво ли е станало с това куче, Макс — въздъхна тежко тя. — Освен това си мисля за децата на Бианка. Трудно е да си представиш дядо си като малко момченце. А и не го познавам, родила съм се вече след като е починал. Но го виждам как стои пред вратата на майка си, смазан от мъка. Сърцето ми се къса.
— Не говори така — рече Макс и я притисна до себе си. — По-добре си мисли, че Бианка е била поне малко щастлива със своя художник. Не си ли я представяш как е тичала към скалите, за да открадне час-два на слънчице, или бърза към прикътано място, където са могли да бъдат само двамата?
— Да, представям си я — потвърди Лайла и го целуна лекичко по врата. — Може би тъкмо заради това обичам толкова да седя в стаята на кулата. Бианка е познала там не само нещастие, била е и радостна, особено когато си е мислела за него.
— И ако има някаква справедливост, сега те са заедно. Тя изви глава, за да го погледне.
— Точно така, действаш ми ужасно добре. Защо не се възползваме от басейна долу? Иска ми се да поплувам с теб не само когато това е въпрос на живот и смърт.
Той я целуна по челото.
— Дадено!
Лайла всъщност не плуваше, а се носеше по водата. Макс за пръв път виждаше човек, който направо спеше върху водата — отпуснала тяло, тя лежеше на повърхността. Бе по изрязан бански в две части с десен, имитираш леопардова кожа, от който кръвта на Макс, пък и на всички други мъже в радиус от сто метра, направо кипваше. Лайла се крепеше над водата, като пляскаше леко с ръце. От време на време преминаваше лениво на бруст, а косата й плаваше около нея. Случваше се и да се пресегне и да прегърне Макс през врата, разчитайки на него да я крепи на повърхността.