— Обзалагам се, че Кристиан е бил луд по нея — промълви Макс, а после я хвана за ръцете и я накара да се изправи. Отиде да дръпне завесите, за да останат само с музиката и светлината на свещите. — Мисълта за нея вероятно го е преследвала ден и нощ. Лицето й… — Пак прокара пръсти по страните на Лайла, по извивката на брадичката й и надолу по шията. — Виждал го е всеки път, когато е затварял очи. И миризмата й… — Той притисна устни до нейните. — Всеки път, когато си е поемал дъх, е усещал тази миризма, напомняща му какво блаженство е да я целува.
— А Бианка не е мигвала нощи наред и е копняла за една единствена милувка на Кристиан. — С разтуптяно сърце тя смъкна ризата от раменете му и потрепери, когато Макс се пресегна да развърже колана на халата й. — Спомняла си е как я е гледал, докато я е събличал.
— Но едва ли я е желал повече, отколкото аз тебе — пророни той и съблече халата й, който се свлече на пода. Притисна я в обятията си, притегли я към себе си и прошепна: — Нека ти покажа.
Свещите вече мъждукаха. През пролуката между пердетата се процеждаше тъничък сноп лунна светлина. Музиката се сливаше със страстта и с уханието на нежните цветя.
Прошепнати обещания. Отчаяни отговори. Тих гърлен смях, сподавен стон. Търпеливост, сетне необуздана страст, нежност, прераснала в лудост. Двамата бяха неуморни и ненаситни в тъмната нощ. И най-лекият допир отприщваше неудържима тръпка. Лайла и Макс се бяха вкопчили един в друг с щедра любов, с неудържима страст.
Тъкмо решаваха, че ги е оборила умора и вече са задоволени, и отново и отново се извръщаха един към друг, възбуждаха се и търсеха удовлетворение, притискаха се като обезумели и се милваха, докато свещите угаснаха и в стаята пропълзя сивкавият светлик на новия ден.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На Хокинс вече му бе втръснало да чака. Смяташе, че само си пилеят времето, като стоят на острова. Нещо повече, заради цялата тази история се бе отказал от удар в Ню Йорк, който щеше да му донесе най-малко десет бона. А той, нали си беше глупак, бе инвестирал цели пет хиляди долара, колкото да играе по свирката на Кофийлд и да си губи времето тук.
Знаеше, че Кофийлд си разбира от работата. Малцина можеха да се мерят с него, опреше ли до крупни кражби с взлом. Нямаше равен и да разиграва полицията. Бяха заедно вече десет години и бяха осъществили няколко чудесни удара. И именно затова този път Хокинс се притесняваше.
Непрекъснато удряха на камък. Онзи проклетник, университетският преподавател, бе забъркал голяма каша. На Хокинс му беше неприятно, че Кофийлд не дава и да се издума той да се погрижи за Куотърмейн. Като нищо можеше да му стъкми малка злополука и никой нямаше да се усъмни.
Всъщност проблемът бе, че Кофийлд направо се бе побъркал по тези изумруди. Говореше за тях ден и нощ, сякаш бяха живи същества, а не някакви лъскави камъчета, които щяха да им донесат доста пари.
Хокинс вече си мислеше, че Кофийлд няма намерение след кражбата да пласира изумрудите. Глождеха го подозрения, че играе двойна игра, и не го изпускаше от око. Всеки път, когато Кофийлд отиваше някъде, Хокинс обхождаше къщата открай докрай и търсеше нещо, по което да разбере истинските намерения на своя съучастник.
Беше му дошло до гуша и от гневните пристъпи на Кофийлд. Той бе прословут със своя неуравновесен характер, но напоследък изстъпленията му зачестиха. Предния ден например бе нахълтал като хала в къщата, пребледнял и разтреперан от яд, задето онази никаквица Калхун не била отишла на работа в парка. Кофийлд направо бе опустошил една от стаите — бе разпорил всички мебели с кухненски нож, докато гневът му се поуталожи.
Хокинс се страхуваше от него. Бе як и набит, с огромни като чукове пестници, ала не искаше да си мери силите с Кофийлд, който, побеснееше ли, приличаше на луд.
Ако искаше да се измъкне сух от водата и да си прибере своя пай, полагащ му се по право, Хокинс имаше само една надежда — да надхитри Кофийлд.
Той пак бе отишъл да дебне в парка и Хокинс се зае да претърсва бавно и методично къщата. Макар и да бе едър и в престъпния свят да го смятаха за тъп, той можеше да претърси една стая сантиметър по сантиметър, без да вдигне и прашинка. Прегледа най-старателно откраднатия архив и го запокити погнусен. В него нямаше нищо. Дори и Кофийлд да бе открил нещо, той надали щеше да го остави така, че Хокинс да го види. Затова Хокинс реши да претърси стаята, където бе най-вероятно да намери нещо — спалнята на своя съучастник.
Първо прегледа книгите. Знаеше, че Кофийлд обича да се прави на много образован, дори на ерудит, макар че и той като Хокинс почти не бе ходил на училище. В томовете на Шекспир и Стайнбек нямаше нищо.