Хокинс погледна под дюшека, претърси и чекмеджетата на писалището. Пистолета на Кофийлд го нямаше, значи го беше пъхнал в раницата, преди да иде да търси Лайла. Хокинс надзърна търпеливо зад огледалата и шкафчетата, под килима. Тъкмо си помисли, че е подценил Кофийлд, когато отвори гардероба.
Там, в джоба на чифт джинси, откри картата. Бе нахвърляна надве-натри върху лист пожълтяла хартия. Всеки друг би могъл да я разчете погрешно, но не и Хокинс. За него бе повече от ясно, че върху листа беше нарисуван Замъка с градината.
„Картата, с която може да се намерят изумрудите“, помисли си той и изглади гънките. Докато се взираше във всяка линия и кръстче, го обзе горчива ярост. Онзи мошеник Кофийлд я бе намерил в откраднатия архив и я бе скрил от него. Ядосан, Хокинс реши да не стои със скръстени ръце и да му го върне тъпкано заради двойната игра. Пъхна хартийката в джоба си и излезе на пръсти от стаята. Кофийлд щеше да побеснее, щом разбереше, че неговият съучастник му е измъкнал изумрудите под носа. Хокинс съжаляваше, че няма да е в къщата, за да види израза на Кофийлд, когато той се прибере и разбере какво е станало.
Макс откри Кристиан. И то много по-лесно, отколкото бе очаквал. Бе прекарал само половин ден в библиотеката, когато се натъкна на името — намери го в един прашен том със заглавието „Художници и техните картини: 1900–1950 година“. Прегледа старателно всички имена под буквата „А“, после се зае с имената, започващи с „Б“ и почти веднага намери името Кристиан Брадфорд заедно с годините 1884–1976.
Макар и Брадфорд да постига истински успех едва към края на своя живот, след смъртта му неговите ранни картини стават много ценни.
Макс разлисти материала, посветен на стила на живописеца.
Приживе смятан за циганин, тъй като непрекъснато се мести от място на място, Брадфорд често преотстъпва картините си срещу храна и покрив. Много продуктивен е и рисува редица от платната си за броени дни. Твърди се, че нерядко е работил по двайсет часа на ден. И досега си остава загадка, защо в периода от 1914 година до 1916 година не е нарисувал нито една картина.
Божичко, ахна Макс и избърса потните си ръце о панталоните.
През 1925 година Брадфорд се оженва за Маргарет Дуган и има едно дете — син. Не се знае почти нищо повече за личния му живот, тъй като до последния си ден той не допуска никого до себе си. В края на шейсетте години получава тежък сърдечен удар, подкопал здравето му, ала продължава да рисува. Умира в Бар Харбър, щата Мейн, където повече от половин век има малка къща. Оставя син и внук.
— Намерих те — прошепна Макс.
Обърна страницата и се вгледа в репродукцията на една картина на Брадфорд. На платното бе изобразена буря, задаваща се откъм морето. Силна, необуздана, трескава. Макс познаваше тази гледка, откриваща се от скалите под Замъка.
След половин час вече бе вкъщи, понесъл под мишница пет-шест книги. Оставаше цял час, докато стане време да отиде да вземе Лайла от парка, цял час, докато й съобщи, че са преодолели следващото препятствие. Неописуемо щастлив от успеха, се зарадва толкова много на Фред, че кучето заприпка нагоре-надолу по коридора, като се блъскаше о стените и си настъпваше опашката.
— Божичко! — завайка се Коко, която слизаше по стълбите. — Каква е тази дандания?
— Извинявай.
— Излишно е да се извиняваш. И аз не знам какво ще правя, ако има ден, през който тук да не се вдига шум. Колко щастлив изглеждаш, Макс!
— Ами стана така, че…
Но не успя да се доизкаже, защото в коридора нахълтаха Алекс и Джени, които тичаха презглава и стреляха с невидими лазерни пистолети.
— Убих те! Убих те! — извика Алекс.
— Щом е толкова наложително да убиваш нещо, иди убий малко време навън — рече Коко. — И бездруго Фред трябва да се поразходи на чист въздух.
— Смърт на нашествениците! — оповести Алекс. — Ще ги изпържим на бавен огън!
Напълно съгласна с него, Джени насочи лазерното си оръжие към Фред и той пак хукна по коридора. Децата решиха, че кучето е много удобен нашественик, и го подгониха. Затръшнаха задната врата и въпреки големите разстояния, звукът отекна из цялата къща.
— Не проумявам на кого са се метнали с такова развихрено въображение — отбеляза Коко и въздъхна облекчено. — Сузана е кротък човек, а баща им… — Ала възрастната жена не се доизказа и очите й се замъглиха го едва доловима тъга. — Карай, това е друга тема. Та кажи защо си толкова щастлив!