— Току-що бях в библиотеката и…
Този път ги прекъсна телефонът. Коко махна обицата си и вдигна слушалката.
— Ало! Да. А, да, тук до мен е — рече тя и обви с длан долния край на слушалката. — Обажда се ректорът, скъпи. Иска да говори с теб.
Макс остави купчината книги на подставката за телефона, а Коко се зае да оправя картините по стената наблизо.
— Ректорът Ходжкинс ли? Да, аз съм, благодаря. Мястото е много красиво. Ами още не съм решил кога точно се прибирам… Професор Блейк?
Коко се извърна и го погледна, доловила тревогата в гласа му.
— Кога? Сериозно ли е? Съжалявам, че е болен. Надявам се, че… Моля? — Макс въздъхна тежко и се облегна на перилата на стълбата. — Поласкан съм, но… — Той отново млъкна и прокара пръсти през косата си. — Благодаря ви. Да, разбирам. Нали ще ми дадете ден-два да помисля? Признателен съм ви. Да, господин Ходжкинс. Дочуване.
Коко видя, че Макс не се помръдва, вперил поглед някъде в пространството, и се покашля.
— Нали не ти съобщиха нещо неприятно, скъпи?
— Моля? — възкликна той. Погледна я и поклати глава.
— Не, всъщност да. Миналата седмица деканът на историческия факултет е получил сърдечен пристъп.
— О! — Обзета от състрадание, Коко дойде при него.
— Колко ужасно!
— Не е сериозно. Лекарите са мнение, че това трябва да му е като предупреждение. Препоръчали са му да работи по-малко, ала той явно се е изплашил не на шега, защото е решил да се пенсионира — поясни Макс и погледна озадачено Коко. — Доколкото разбрах, е препоръчал мен за свой приемник.
— Каква чест! — усмихна се жената и го потупа по бузата, но продължи да го гледа напрегнато.
— Налага се следващата седмица да се върна на работа — каза Макс сякаш на себе си. — Ректорът иска да поема временно поста, докато бъде взето окончателно решение.
— Понякога човек не знае какво да прави, по кой от двата пътя да тръгне. Я да пийнем чай! — предложи Коко.
— После ще ти погледам на листата и ще видим какво да сториш.
— А, не мисля, че…
Пак не успя да се доизкаже, ала този път бе доволен, че го бяха прекъснали. Някой заблъска по вратата, Коко изцъка с език и отиде да отвори.
— О, ами сега! — бе единственото, което успя да промълви. Притисна длан към гърдите си и повтори: — Ами сега!
— Стига си стояла тук и си се вайкала, Кордилия! — отсече властен дрезгав глас. — Погрижи се за багажа ми!
— Лельо Колин! — запърха Коко около гостенката. — Каква… приятна изненада!
— Не знам дали е приятна, но се държиш, все едно си видяла на вратата не друг, а Сатаната — подметна жената и прекрачи прага, подпирайки се на лъскав бастун със златен връх.
Макс видя снажна слабичка старица с ореол от гъста снежнобяла коса. Бе облечена в елегантен бял костюм, носеше и прелестни перли. Кожата й, цялата набраздена от бръчки, бе бледа като платно. Той щеше да я помисли за призрак, ако не бяха наситеносините очи, с които жената го прониза.
— Този пък кой е?
— Ами… Ами…
— Казвай, момиче! Стига си пелтечила — потропа нетърпеливо с бастуна Колин. — От малка си си неразумна.
Коко закърши ръце.
— Това, лельо Колин, е доктор Куотърмейн. А това, Макс, е Колин Калхун.
— Доктор ли? — излая Колин. — Кой е болен? Кракът ми няма да стъпи в къща, където бъка от зарази.
— Аз съм доктор на науките, госпожице Калхун — поясни Макс с предпазлива усмивка. — Драго ми е да се запознаем.
— Ха, драго му било! — изсумтя тя и огледа коридора. — И този път къщата е съвсем занемарена, още малко, и ще се срути върху главите ви. По-добре гръм да я удари! И тя да изгори до основи. Погрижи се за багажа, Кордилия, и нареди да ми донесат чай. Идвам от дълъг път.
След тези думи жената закрета към салона.
— Да, да, ей сега — отвърна Коко и все така кършейки ръце, погледна безпомощно Макс. — Неприятно ми е да те моля, но…
— Не се притеснявай. Къде да занеса багажа?
— Ох, Божичко! — завайка се пак Коко и долепи длани до бузите си. — Първата стая вдясно на втория етаж. Трябва да я залисаме с нещо, докато приготвя стаята. Сигурно не е платила и на шофьора. Цепи косъма на две тази стара скръндза… Ще се обадя на Аманда, да предупреди другите. Макс… — сграбчи го тя за ръцете. — Ако вярваш в молитвите, моли се това посещение да е съвсем кратичко.
— Къде е проклетият чай? — провикна се Колин и заблъска с бастуна.
— Нося го, нося го! Ей сегичка! — отвърна Коко, после се обърна и хукна по коридора.
Коко се постара да се покаже откъм най-добрата си страна, нагости леля си с чай и пастички, откъсна Трент и Слоун от работата им и помоли Макс да се присъедини към тях. Уреди Аманда да вземе Лайла от парка, а Сузана — да затвори по-рано и да помогне на Коко да приготви стаята за гости.