Макс отиде при другите в хола и изпита чувството, че всъщност се готвеха едва ли не за нашествие. Колин седеше, изправила гръб като някакъв пълководец, и оглеждаше с все същия стоманен поглед от глава до пети роднините си.
— Значи ти се ожени за Катрин. Държиш хотели, а?
— Да, госпожо — отвърна любезно Трент, докато Коко продължаваше да снове напред-назад из стаята.
— Това не си е работа — отсече презрително Колин. — Защо сте бързали толкова да минете под венчило?
— Не исках да давам възможност на Катрин да размисли.
Колин се подсмихва, сетне изсумтя и взе на мушка Слоун.
— А ти ухажваш Аманда, нали?
— Точно така.
— Ама какъв е този акцент? — попита възрастната жена и го стрелна с поглед. — Откъде си родом?
— От Оклахома.
— О’Райли — проточи тя и се замисли, после го посочи с дълъг бял пръст. — Нефт.
— Заповядай!
— Най-после! — тросна се Колин и вдигна чашата да отпие от чая. — Значи сте си наумили да правите от западното крило хотел. По-добре го подпалете и после вземете осигуровката.
— Едва ли говориш сериозно, лельо Колин! — зяпна я възмутена Коко.
— Винаги говоря сериозно. Почти откакто се помня, съм ненавиждала тази къща — отсече възрастната жена и след като се намести, се взря замислена в портрета на баща си. — Той мразеше да идват гости в Замъка. Идеше ми да го удуша с двете си ръце.
— Извинявай, лельо Колин — подхвана Коко. — Ала сме принудени да търсим някакъв изход.
— Да съм те молила за извинение? — тросна се Колин. — Къде, по дяволите, са моите племенници? Нямат ли капчица възпитание, та не идват да ме посрещнат?
— Скоро ще дойдат — обясни Коко и отчаяна, й наля още от чая. — Дойде толкова неочаквано и ние…
— Една къща винаги трябва да е готова за гости — отбеляза Колин и се свъси, видяла, че вратата се отваря и в хола влиза Сузана. — Тази коя беше?
— Аз съм Сузана — каза младата жена и дойде да целуне бузата на леля си.
— Одрала си кожата на майка си — реши Колин и кимна. — Обичах Дилия. — Тя пак стрелна с поглед Макс. — Нея ли ухажваш?
Той замига притеснено, а Слоун се опита да се пребори с напушилия го смях и да се престори, че се е закашлял.
— Не, не, госпожо.
— А защо не? Да не си сляп?
— Не, не съм — отвърна той и се размърда притеснено на стола, а Сузана се усмихна и се намести на една възглавница.
— Макс ни е дошъл за няколко седмици на гости — побърза да го отърве от неудобството Коко. — Помага ни в едно… В едно историческо проучване.
— Изумрудите! — отсече Колин и с блеснали очи се облегна на стола. — Не ме мисли за толкова глупава, Кордилия. И ние на кораба получаваме вестници. Пътнически кораб — поясни тя на Трент. — На него е много по-цивилизовано, отколкото по хотелите. Я не увъртай и ми кажи какво става тук.
— Нищо особено — рече смутена Коко и пак се покашля. — Сама знаеш, дай им на вестниците да раздуват и да преувеличават.
— Идвал ли е в къщата крадец, който е стрелял с пистолет?
— Да. Беше доста неприятно, но…
— Ей, ти — рече Колин, после вдигна бастуна и посочи Макс. — Ти, докторът на науките. Не се и съмнявам, че ще ми обясниш по-ясно какво става тук, ала гледай да не се разпростираш.
Макс забеляза умолителния поглед на Коко и остави чая, който и бездруго не му се пиеше.
— След няколко неприятни инцидента семейството реши да провери доколко достоверна е легендата за изумрудите на Калхунови. За беда и други са подочули за огърлицата и се появи нездраво, дори престъпно любопитство. Първото, което трябваше да сторим, бе да опишем документите в архива на семейството и да проверим дали тези изумруди наистина съществуват.
— То се знае, че съществуват — вметна нетърпеливо Колин. — Виждала съм ги с очите си.
— Не знаехме как да се свържем с теб — поде Коко, но леля й я спря с леден поглед.
— Така или иначе — продължи Макс, — някакви хора проникнаха в къщата с взлом и откраднаха доста документи.
— Виж ти! — свъси се Колин. — Ти с какво се занимаваш? Писател ли си?
Макс вдигна изненадано вежди.
— Преподавател съм. По история. В университета „Корнел“.
Колин пак изсумтя.
— Да ви кажа, забъркали сте голяма каша. Всички вие. Бива ли такова нещо, да допуснете в къщата да проникнат крадци, а името ни да се мъдри по вестниците! На всичко отгоре сте били на косъм от смъртта. Доколкото знам, баща ни продаде изумрудите.
— Щеше да го отбележи някъде — възрази Макс и Колин отново се взря изпитателно в него.
— Тук, докторе, си прав. Записваше всеки цент, който харчеше — потвърди възрастната жена и за миг затвори очи. — Бавачката все повтаряше, че мама е скрила изумрудите. За нас — рече тя и отвори очи, в които проблеснаха гневни пламъчета. — Приказки!