— Обичам приказките — намеси се Лайла от вратата. От двете й страни стояха Катрин и Аманда.
— Я елате насам, да ви видя по-хубаво!
— Първо ти… — Лайла побутна лекичко Катрин.
— Защо пък аз?
— Защото си най-малката — обясни Лайла.
— Бива ли такова нещо! Да хвърляш една бременна жена на вълците! — промърмори Аманда.
— После си ти.
— Какво ти е това на лицето? — попита строго Колин.
Катрин прокара ръка по бузата си.
— Сигурно грес.
— Боже, този свят съвсем е полудял. Инак имаш хубави черти — отсъди възрастната жена. — Ще остарееш красиво. И вече си бременна?
Катрин се ухили и пъхна ръце в джобовете си.
— Ами да. Ние с Трент чакаме първата си рожба през февруари.
— Браво на вас — махна с ръка Колин.
Аманда събра всичката си смелост и пристъпи напред.
— Добре дошла, лельо Колин! Радвам се, че си решила да дойдеш на сватбата.
— Мога да дойда, мога и да не дойда — отвърна старицата и издала устни напред, се взря в Аманда. — При всички положения знаеш как се пишат писма. Получих писмото ти заедно с поканата миналата седмица — съобщи Колин и си помисли, че момичето е красиво като сестрите си. Изпита гордост, ала за нищо на света не би си го признала. — Толкова ли не можа да се омъжиш за някое момче от семейство от източното крайбрежие?
— Не, не можах. Не намерих мъж, който да ме дразни повече от Слоун.
Колин издаде звук, който би могъл да мине и за смях, и й направи знак да се отдалечи.
Вторачи се с пламнали очи в Лайла и тя стисна устни, за да не проличи, че треперят. Всичките години, цялата болка сякаш се стопиха и Колин изпита чувството, че гледа майка си.
— Значи ти си Лайла! — каза старицата с разтреперан глас и свъси вежди — видът й бе толкова страховит, че Коко усети как настръхва цялата.
— Да — потвърди Лайла и я целуна по двете бузи. — Когато те видях последния път, бях едва осемгодишна. И ти ми се накара, задето ходя боса.
— Как се оправяш в живота?
— Не мога да се оплача — отвърна блажено Лайла. — А ти как си?
Устните на Колин потрепериха, но тя се нахвърли не на Лайла, а на Коко.
— Защо не си научила тези момичета на добри обноски?
— Не й се сърди — рече Лайла на Макс и приседна до нозете му на пода. — Ние, Калхунови, сме непоправими.
Погледна го през рамо, усмихна му се и отпусна приятелски ръка върху коляното му. Това не убягна на Колин.
— Значи на този си хвърлила око?
Лайла тръсна назад коса и се усмихна.
— Ами да. Виж го какъв е хубав, нали?
— Лайла! — примоли се Макс. — Не ме взимай на подбив.
— Не ме целуна, когато влязох — укори го тя така, че да я чуят всички.
— Остави момчето на мира — потропа Колин с бастуна, по-развеселена, отколкото й се искаше да признае. — Поне знае как да се държи. — После махна към подноса с чайника и захарницата. — Кордилия, махни ги тези неща и ми донеси едно бренди.
— Нека аз! — предложи Лайла, после стана и отиде при барчето с напитките. А когато Сузана затика количката с чая, й намигна лукаво. — Как смяташ, според теб дълго ли ще ни трови живота?
— Чух те, чух те!
Лайла се върна с бутилката бренди, без да й обръща внимание.
— Не се и съмнявам, лелко. Тате все повтаряше, че имаш невероятен слух.
— Не ми викай „лелко“ — тросна се старицата и грабна брендито.
Колин бе свикнала всички да я уважават — то оставаше да не я уважават при нейния властен характер и многото й пари. Обичаше и всички да треперят пред нея, както например Коко. Ала й бе и неописуемо приятно, когато някой открито я предизвикваше.
— Лошото при вас е, че баща ви изобщо не ви биеше.
— Не, не ни е биел — прошепна Лайла. — Не се е налагало.
— Никой не го е обичал повече от мен — каза натъжена Колин. — А сега дайте да видим как да се измъкнете от кашата, която сте забъркали. Колкото по-бързо оправим нещата, толкова по-скоро ще възобновя своето морско пътешествие с кораба.
— Нима смяташ… — поде Коко, но после се усети и побърза да се поправи: — Наистина ли смяташ да останеш тук, докато се намерят изумрудите?
— Смятам да остана, докато реша да си тръгна — рече Колин и я смрази с поглед, задето бе дръзнала да не се съгласи с нея.
— Много ще се радваме — промълви Коко с разтреперани устни. — А сега не е зле да се погрижа за вечерята.
— Вечерям в седем и половина. Нито минута по-рано или по-късно.
— Ама разбира се — кимна Коко и с надигна тъкмо когато онези лудетини Алекс и Джени се втурнаха презглава по коридора към хола. — Мале, ами сега!