Сузана скочи на крака.
— Не се притеснявай, ще ги отпратя!
Ала не успя да го стори — двете деца нахълтаха с гръм и трясък в стаята.
— Той лъже като циганин! — обвини Джени брат си и аха, да се разплаче.
— А ти си ревла! — извика Алекс, макар че и той още малко, и да зарони сълзи, после бутна лекичко сестра си.
— Кои са тези хулигани? — попита Колин заинтригувано.
— Тези хулигани са моите деца — поясни Сузана и се взря в Джени и Алекс — преди по-малко от двайсет минути ги бе измила и преоблякла, въпреки това бяха целите в прахоляк, с мръсни лица.
А уж ги бе оставила само за половин час да доиграят на „Не се сърди, човече“.
Колин завъртя брендито в чашата.
— Я ги доведи насам! Да ги видя по-отблизо.
— Алекс, Джени! — извика майка им, сякаш ги предупреждаваше, и това им подейства. — Елате да кажете „добре дошла“ на леля Колин!
— Но нали няма да ни целува? — проплака Алекс, както тътреше крачета през стаята.
— Няма, няма, не бой се! Не целувам мърляви момченца — рече старицата и усетила как на гърлото й е заседнала буца, преглътна. Алекс приличаше удивително на нейното малко братче Шон. Протегна му официално ръка. — Как си?
— Екстра — отвърна хлапето и поизчервено, докосна тъничката като вейка ръка.
— Ама ти си ужасно стара — отбеляза Джени.
— Точно така — съгласи се Колин още преди Сузана да се бе намесила. — Ако си късметлийка, и ти някой ден ще имаш същия проблем. — Много й се искаше да погали момиченцето по лъскавата руса косица, ала това щеше да развали старателно изграждания й образ. — Надявам се, докато съм в къщата, да се въздържате и да не крещите и лудувате. — Възрастната жена замълча, усетила как нещо се търка о крака й. Погледна надолу и видя, че Фред души килима и търси трошици. — Това пък какво е?
— Това е нашето куче — отвърна възхитен Алекс, после се наведе и гушна кученцето. — Ако си лоша с нас, ще те ухапе.
— Кучето не хапе — опроверга го Сузана и сложи ръка върху рамото на Алекс.
— А, може и да я ухапе — нацупи се Алекс. — То не обича лошите хора. — Нали, Фред?
Колин пребледня още повече.
— Как се казва?
— Казва се Фред — отвърна весело Джени. — Трент го намери на скалите и ни го донесе. — Момиченцето пое кучето от брат си, за да го подържи. — Наистина не хапе. Добричко е.
— Остави го, Джени, докато…
— Недей — спря я Колин и махна с ръка. — Нека го видя.
Фред се задърпа, а когато Колин го сложи върху скута си, изцапа с мръсните си лапки снежнобелия й костюм. Старицата го загали с треперещи ръце по козинката. По бледата й страна се търкулна една единствена сълза.
— И аз навремето имах кученце, също се казваше Фред. Имах го съвсем за кратко, но си го обичах много.
Без да казва нищо, Лайла затърси пипнешком ръката на Макс и я стисна с все сила.
— Ако искаш, поиграй си с него — предложи Алекс, смутен, че такава възрастна жена е седнала да плаче. — Всъщност не хапе.
— Разбира се, че няма да ме ухапе — отвърна Колин, после се окопити, пусна кученцето на пода и изправи с мъка гръб. — Знае, че само да посмее да ме ухапе, и аз ще го ухапя. Някой ще ми покаже ли най-после стаята, или ще ме държите тук цял ден и цяла нощ?
— Ей сега ще те заведем горе — каза Лайла и дръпна Макс за ръката, та да й помогне да стане.
— Донеси и брендито — нареди властно Колин и затрака с бастуна.
— Имате страхотни роднини — измърмори Слоун.
— А, вече е късно да биеш отбой, О’Райли — въздъхна облекчено Аманда. — Ела, лельо Коко, ще ти помогна в кухнята.
— В коя стая ще ме натикате? — тросна се Колин от площадката на втория етаж — почти не се бе запъхтяла.
— В ето тази, заповядайте! — поясни Макс и отвори врата, а после отстъпи встрани.
Вратата на терасата бе отворена, за да влиза въздух. Мебелите бяха лъснати набързо, от склада бяха донесени някои допълнителни неща. Върху писалището от червеникаво тропическо дърво имаше ваза с току-що откъснати цветя. Тук-там тапетите се бяха разлепили, ала Коко и племенниците й бяха донесли от другите стаи картини, за да поприкрият най-грозните дупки. Бяха извадили от кедровата ракла красива дантелена кувертюра, с която бяха застлали огромното легло с балдахин.
— Става! — прошепна Колин, решена да се пребори с тъгата по младостта си. — Провери, момиче, дали хавлиените кърпи са чисти. Ти беше Куотърмейн, нали? — обърна се старицата към Макс. — Сипи ми още от брендито и не се скъпи.
Лайла надзърна в банята до стаята, за да се увери, че всичко е наред.
— Искаш ли още нещо, лелко?
— Мери си думите, момиче, и не ми викай „лелко“. Когато стане време за вечеря, прати камериерката да ми каже.