Лайла прехапа език.
— Опасявам се, че тази година сме пуснали прислугата в отпуск.
— И таз добра! — възкликна Колин и се подпря с цялата си тежест на бастуна. — Нима в къщата няма прислуга?
— Знаеш не по-зле от мен, че от известно време имаме трудности с парите.
— Пак няма да видите и цент от мене. Само това оставаше, да си влагам парите в това проклето място.
Старицата отиде при отворената врата и погледна навън. Божичко, каква гледка, помисли си тя. Всичко наоколо си беше същото.
— Кой живее сега в стаята на майка ми? — поинтересува се Колин.
— Аз — отвърна Лайла и вдигна брадичка. Възрастната жена се извърна много бавно.
— Естествено, че ти, от оставаше да е някой друг — рече вече по-мило. — Знаеш ли, че приличаш много на нея?
— Да. Макс намери в една книга нейна снимка.
— Снимка в книга — повтори горчиво възрастната жена. — Това е всичко, което е останало от нея.
— Не, не си права. Духът й още живее тук, винаги ще живее.
— Не говори глупости. Призраци, духове — Кордилия само ти пълни главата с врели-некипели. Мъртвите са си мъртви, момиче. И ти ще го разбереш, когато като мен си пред прага на смъртта.
— Нямаше да говориш така, ако бе усетила присъствието на Бианка, както го усещам аз.
Колин не отвърна нищо на тези нейни думи. Каза й само:
— Затвори след себе си вратата. Не искам да ме безпокоят.
Лайла изчака двамата с Макс да излязат в коридора и изруга.
— Дърта вещица и грубиянка — възкликна тя, после сви лениво рамене и хвана Макс под ръка. — Хайде да се поразходим на чист въздух. А долу, докато бабката държеше Фред, ми домъчня за нея!
— Не е чак толкова противна, колкото я изкарваш, Лайла — възрази Макс. Минаха през неговата стая и излязоха на терасата. — Когато прехвърлиш осемдесетте, сигурно и ти ще станеш такава проклета.
— Никога няма да съм проклета — възропта Лайла, сетне затвори очи, отметна назад коса и се усмихна. — Ще помоля да ми сложат някъде на слънчице люлеещ се стол и ще си проспя старините — каза тя и прокара длан нагоре по ръката му. — Докога ще чакам да ме целунеш за „добър ден“?
— Искаш да те целуна ли? Готово! — Той обхвана с длани лицето й и я целуна нежно по устните. — Здравей! Как мина денят?
— Беше горещо и имах много работа. Даскалът, за когото ти разказах онзи ден, пак се върна. Прави ми мили очи. И ме сваля.
Усмивката на Макс се стопи.
— Оплачи се на някой от пазачите.
— И от какво да се оплача? От това, че има лоши вибрации ли? — засмя се Лайла и го прегърна през раменете. — Наистина има нещо в него, което ме притеснява. Непрекъснато ходи със слънчеви очила. Ако ги свали, може би ще успея да разбера по очите защо в негово присъствие съм като на тръни.
— Как изглежда? — попита Макс и я стисна за ръката.
— Нищо особено. Искаш ли да подремнем преди вечеря? Леля Колин съвсем ме изтощи.
— Попитах те как изглежда — натърти пак той.
— Ами висок горе-долу колкото теб, слаб. Вероятно е на трийсетина години. Облечен е като всички летовници — износени джинси и тенис-фланелка. Но няма слънчев загар — намръщи се тя. — Което е странно, при положение че вече половин месец е в селището. Кестенява коса, стига почти до раменете. Добре поддържани мустаци и брада.
— Може би е той — възкликна Макс, вцепенен при тази мисъл. — Божичко, бил е с теб! — добави той и впи пръсти в ръката й.
— Смяташ… Смяташ, че това е Кофийлд ли? — попита Лайла — бе толкова стъписана, че се облегна на стената, за да не загуби равновесие. — Каква глупачка съм! Тръпки ме побиха при вида на този човек, точно както онзи път, когато Ливингстън дойде да заведе Аманда на вечеря — завайка се тя и прокара длани през косата си.
С притъмнели очи Макс заслиза надолу към скалите.
— Само да е посмял да дойде отново, тогава вече ще си има работа с мен!
— Този човек е опасен. Излишно е да се правиш на герой — забеляза Лайла и разтревожена, го сграбчи за ръцете.
— Няма да припари повече до теб — отсече Макс решително. — Утре, докато развеждаш групите, няма да се отделя и на крачка от теб.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Макс не я изпускаше от очи. Бяха дали описанието в полицията, но не искаше да рискува. До вечерта научи за зоната, оставаща след отлива, едва ли не всичко, което човек можеше да узнае. Вече разпознаваше ирландския мъх от обикновените водорасли, макар и още да се въсеше, сетеше ли се за твърдението на Лайла, че от мъха ставал чуден сладолед — направо пръстите да си оближеш.
Ала така и не зърна Кофийлд.
Той бе споменал мимоходом на Лайла, че е на къмпинг в парка, затова пазачите претърсиха района педя по педя, но удариха на камък — от него нямаше ни вест, ни кост.