Никой не забеляза как мъжът с брадата ги наблюдаваше с бинокъл. Никой не забеляза и гнева, припламнал в очите му, когато той си даде сметка, че бе разкрит.
Лайла и Макс тръгнаха с колата към къщи. Тя разплете плитката си.
— Сега по-спокоен ли се чувстваш? — попита го.
— Не.
Лайла пъхна ръце под косата си, та вятърът да я вее на воля.
— Излишно е да се безпокоиш. Ала при всички положения беше мило от твоя страна.
— Това няма нищо общо с милото поведение.
— Още малко и ще си помисля, че си разочарован, задето не си влязъл в ръкопашен бой с този тип.
— Може и да съм разочарован.
— Искаш да си премериш силите с него, а? — засмя се тя, после се наведе и го захапа лекичко по ухото.
— Не ми е до шеги — изсумтя Макс. — Няма да се успокоя, докато той не се озове зад решетките.
Лайла се отпусна назад върху седалката.
— Ако има поне капчица здрав разум, ще се откаже и ще се махне оттук. Ето, ние живеем в къщата, а почти не сме отбелязали напредък.
— Не си права — възрази Макс. — Убедихме се, че изумрудите наистина съществуват. Видяхме ги на снимка. Открихме госпожа Тобаяс и тя ни даде сведения от първа ръка какво се е случило в деня, преди да умре Бианка. Разбрахме и кой е Кристиан.
— Моля? — възкликна Лайла и изправи гръб. — Кога сме разбрали за Кристиан?
Той се намръщи и извърна поглед към нея.
— Забравих да ти кажа. Не ме гледай така. Първо се изтърси леля ти, която вдигна цялата къща на бойна нога. После ти ми казваш за мъжа в парка. Съвсем ми изхвръкна от главата, че не съм ти разказал за Кристиан.
Тя си пое дълбоко въздух, за да запази самообладание и да не избухне.
— Защо тогава не ми кажеш сега?
— Вчера открих името му в библиотеката — започна Макс и й разправи от игла до конец на какво се бе натъкнал.
— Кристиан Брадфорд — повтори Лайла. — Звучи ми познато. Опитвам се да си спомням дали съм виждала някоя негова картина. Все пак е живял от време на време в селището, починал е тук, нищо чудно някой от местните хора да има негови творби.
— В колежа не си ли унила изобразително изкуство?
— Не съм учила нищо, освен когато ножът опреше до кокала. И аз се чудя как съм завършила. Колкото до изобразителното изкуство, за мен то открай време е най-вече хоби. А и откакто се помня, съм искала да стана естествоизпитателка.
— Никакви амбиции ли нямаш? — усмихна се той. — Ще си съсипеш доброто име.
— Е, чудо голямо! Ще го преживея някак — пошегува се и тя на свой ред. — Брадфорд, Брадфорд — повтори отново тя. — Готова съм да се закълна, че ми е познато. — Затвори очи, опитвайки се да си спомни, и ги отвори вече когато свърнаха по пътя за Замъка. — Точно така. Познавахме един Брадфорд. Израсна на острова. Холт, Холт Брадфорд. Мургав такъв, вечно замислен и нацупен. Беше няколко години по-голям, сега трябва да е на трийсет и една-две. Преди десетина години замина някъде, но ако не ме лъже паметта, някой спомена, че се е върнал. Има къща в селището. Божичко, Макс, ако Холт е внук на Кристиан, значи това е същата къща.
— Не се радвай предварително. Нека първо проверим.
— Щом толкова настояваш да следваме логиката, ще поговоря със Сузана. Тя го познаваше малко по-добре. Помня, че още първата седмица, след като взе шофьорска книжка, го бутна от мотоциклета.
— Не съм го бутала от мотоциклета — опроверга я сестра й и влезе във ваната, пълна с гореща разпенена вода. — Той сам си падна, защото не успя да завие. А аз бях в дясното платно и имах предимство.
— Ала го познаваш, нали? — попита Лайла и приседна на крайчеца на ваната. — Какво ни е известно за него?
— Има ужасен характер. Онзи път имах чувството, че ще ме убие на място. А ако беше носил каска, нямаше дори да се одраска.
— Питам те не какъв е по характер, а кои са майка му и баща му.
Сузана отвори очи. Не криеше отегчението си — банята бе единственото място, където можеше да намери спокойствие и да се усамоти. Сега дори тук бяха нахлули и й пречеха.
— Защо?
— Ще ти кажа после. Хайде, Сузи!
— Добре, чакай да помисля. Бяхме съученици, но той бе два-три класа по-голям от мен. Повечето момичета бяха влюбени в него, защото изглеждаше опасен. Майка му беше много мила жена.
— Помня я — прошепна Лайла. — Идвала е вкъщи, след като…
— Да, след като мама и тате бяха убити. Шиеше много хубаво. Мама имаше някои неща, шити от нея. Мисля, че още са някъде в къщата. А мъжът й ловеше омари. Изчезна безследно в морето още докато бяхме ученички. Наистина не помня нищо друго.
— Говорила ли си някога с него?
— С кого, с Холт ли? Всъщност не. Беше мълчалив, само стоеше и гледаше. След онази дребна злополука почти ме наруга. После замина някъде, май в Портланд. Знам, защото завчера госпожа Марсли дойде при мен да си купи корени пълзящи рози и отвори дума за него. Известно време е бил полицай, ала се случило нещо и той напуснал.