— Какво се е случило?
— Не знам. Госпожа Марсли е голяма клюкарка, отвори ли уста, гледам да не я слушам много-много. Май спомена, че сега Холт поправял лодки, нещо от този род.
— Никога ли не ти е говорил за семейството си?
— Защо ще ми говори точно за семейството си? А и ти какво си седнала да подпитваш за него?
— Защото фамилното име на Кристиан е Брадфорд и той е имал къща на острова.
— Виж ти! — възкликна Сузана и въздъхна. — Дали пък този път няма да ни провърви?
Лайла остави сестра си да се кисне във ваната и тръгна да търси Макс. Но тъкмо да влезе в стаята му, на пътя й се изпречи Коко.
— А, ето те и теб!
— Изглеждаш смазана, скъпа! — рече й Лайла и я целуна по бузата.
— То оставаше да не съм смазана! Тази жена… — изпъшка тежко Коко. — Всяка сутрин по двайсет минути правя йогистки упражнения, инак няма да издържа. Ще ми направиш ли една услуга? Занеси й това.
— Какво е то?
— Менюто за довечера — скръцна със зъби леля й. — Държи гостуването й тук да не се различава по нищо от нейните екскурзии с пътнически кораби.
— Дано не се наложи да се правим на юнги.
— Благодаря ти, миличка. А, Макс каза ли ти новината?
— Какво? А, да, каза ми я, макар и със закъснение.
— Взе ли решение? Знам, едва ли друг път ще му се отвори такава възможност, макар и да ми е ужасно мъчно, че си заминава толкова скоро.
— Заминава ли?
— Ако поеме поста, ще се наложи другата седмица да се върне в университета „Корнел“. Снощи смятах да му погледам на карти, ала заради леля Колин все не мога да се съсредоточа.
— Какъв пост, лельо Коко?
— Декан на историческия факултет — поясни по-възрастната жена и изгледа учудено Лайла. — Смятах, че ти е казал.
— Мислех си за нещо друго — отвърна племенницата, като се опитваше гласът й да звучи спокойно. — Значи заминава след няколко дни.
— Трябва да вземе решение — каза Коко и обхвана с длан брадичката на Лайла. — Всъщност трябва да решите заедно.
— Предпочел е този път да реши сам — възрази младата жена и се взря в менюто, но от избилите в очите й сълзи видя думите като през мъгла. — Наистина страхотна възможност, сигурно мечтае от години за нея.
— В живота ни се откриват какви ли не възможности, Лайла.
Тя само поклати глава.
— Не мога да му преча да направи нещо, за което е мечтал. Особено при положение че го обичам. Макс трябва да реши сам.
— Кой тук вдига такъв шум? — провикна се Колин и издумка с бастуна по пода.
— Иде ми да грабна този бастун и…
— Върви да си правиш йогата — препоръча й Лайла и се насили да се усмихне. — А аз ще се оправя с нея.
— Късмет!
— Ти, лелко! Не се ли чу как крещиш? — извика Лайла и нахълта като хала през вратата.
— А ти не почука.
— Не, не почуках. Менюто за тази вечер, госпожице Калхун. Надяваме се да го одобрите.
— Ах, ти, малка нахалнице. И ми се присмива! — схока я Колин, сетне грабна листа, ала пак погледна младата жена и се намръщи. — Какво ти е, моето момиче? Пребледняла си като платно.
— Бледата кожа е семейна черта. Идва от ирландските ни предци.
— Не, наша отличителна семейна черта са избухливостта и припряността — възрази старицата и си помисли, че и преди бе виждала такива очи — пълни с обида, объркани. Но по онова време бе съвсем мъничка и не бе разбирала света на големите. — Май имаш проблеми с твоята изгора.
— Откъде ти хрумна?
— Може и да съм стара мома, ала това не ми пречи да познавам мъжете. Навремето и аз съм се забавлявала.
— Каква хубава дума — „забавлявала“ — усмихна се Лайла, този път по-искрено. — Явно някои от нас са създадени именно за това — да се забавляват през целия си живот. Точно както има жени, които мъжете обичат, но никога не се влюбват в тях.
— Дрънкаш небивалици.
— Не, опитвам се да бъда реалистка. А това не ми е много присъщо.
— Реализмът не е добра утеха. Лайла вдигна вежди.
— Господи, май приличам на теб повече, отколкото предполагах. Каква ужасна мисъл!
На Колин й беше смешно, ала се сдържа.
— Махай се оттук! Покрай теб ме заболя глава. Ей, момиче — подметна старицата и Лайла спря на вратата, — всеки мъж, който надзърне в очите ти, заслужава или всичко, или нищо.
Лайла се засмя.
— Напълно права си, лелко!
Отиде в стаята на Макс, но него го нямаше. Още не бе решила дали сама да го попита какво възнамерява да прави, или да изчака да й каже той. Накрая си рече, че за добро или за зло, ще следва своите инстинкти. Вдигна разсеяно ризата, която Макс бе метнал в долния край на леглото — същата, която го бе накарала да си купи онзи първи път, когато бяха излезли заедно на пазар. И досега споменът за това пазаруване я разсмиваше. Тя остави ризата, прекоси стаята и отиде при писалището.