А вместо това се бе показал кръгъл глупак и не й бе повярвал дори когато тя се бе опитала да му го каже. Сега се бе заключила в своята стая и не искаше изобщо да го слуша.
При така създалото се положение Макс можеше да направи само две неща. Можеше да я поизчака да се успокои и да иде да я моли. Или пък още сега да заблъска по вратата й и да я накара да го изслуша.
Второто му допадаше повече.
Без да губи повече време в умуване, той излезе на терасата. Беше два след полунощ и бе по-разумно да почука на стъклото на нейната врата откъм терасата, отколкото да тропа на вратата откъм коридора и да вдигне на крак цялата къща. Пък и така бе по-романтично. Смяташе да бутне вратата, да я отвори, да прекоси стаята, да прегърне Лайла и да я притиска до себе си, докато…
Но тъкмо да се отдаде на мечтите, когато зърна Лайла — тя слезе от терасата и се изгуби в градината.
Толкова по-добре, каза си Макс. Топла градина по късна доба! Дъхав въздух и страст.
— Знаеш къде са — изсъска Хокинс и дръпна косата й назад толкова силно, че Лайла едвам се сдържа да не извика.
— Ако знаех, щях да ги взема.
— Само си правите реклама! — тросна се Хокинс и я завъртя към себе си, за да допре до бузата й ножа. — Ясни сте ми. Разигравате театро, за да ви пишат по вестниците. А аз съм вложил в тази работа време и пари и тази нощ смятам да си ги върна.
Лайла бе толкова ужасена, че не можеше да помръдне. Виждаше в очите на мъжа неудържим гняв. Успя и да го познае — това бе човекът, когото Макс наричаше Хокинс.
— Картата — подзе тя и точно тогава чу как Макс я вика по име.
Ала още преди да си бе поела дъх, Хокинс отново опря ножа в гърлото й.
— А си гъкнала, а съм убил първо теб, после и него.
При всички положения щеше да ги убие, помисли си Лайла трескаво. Личеше му по очите.
— Картата — прошепна тя. — Фалшива е. — Острието заигра по кожата й и Лайла притаи дъх. — Ще ви покажа. Ще ви покажа точно къде са изумрудите.
Трябваше да го отведе по-далеч от Макс. Той отново я повика и в гласа му прозвуча такова отчаяние, че очите й се напълниха със сълзи.
— Насам! — махна тя напосоки и се остави Хокинс да я влачи по пътеката, докато гласът на Макс заглъхна. На хвърлей от тях градината свършваше и започваха скалите — вече се чуваше шумът на прибоя и се долавяше миризмата на море. — Ето тук — показа Лайла и, влачена от Хокинс, се препъна о неравната земя.
Тук склонът ставаше стръмен, почти отвесен и се спускаше шеметно надолу, към острите назъбени скали и разбеснялото се море. Небето се озари от първата светкавица. Тя трепна и погледна отчаяно през рамо. Вятърът се бе усилил, но Лайла не го усещаше. Облаците затулваха луната, нощта бе непрогледна. Тя се запита дали се бе отдалечила достатъчно, дали Макс се бе отказал да я търси и се бе прибрал в къщата, където щеше да е в безопасност.
— Мисли му, ако се опитваш да ме разиграваш.
— Не. Ето тук са. — Лайла тръгна по скалите и се заспуска право надолу. — В едно сандъче под камъните.
Реши да върви съвсем бавно, макар и да й идеше да хукне презглава. А после, когато Хокинс започнеше да копае, тя щеше да скочи и да се завтече към къщата. Мъжът я хвана за подгъва на полата и го разпра.
— Едно погрешно движение, и си труп! — изсъска той, като се наведе към нея, и Лайла видя лудешки блесналите му очи. — Ако не намеря сандъчето, ще те убия, така да знаеш!
После отметна глава и задуши като вълк. Макс изруга бясно и изскочи от тъмното.
Лайла изпищя, видяла как ножът проблясва в светлината на поредната гръмотевица. Двамата мъже се свлякоха на земята до нея и се затъркаляха по камънака и прахта. Тя все още пищеше, когато скочи върху гърба на Хокинс и го сграбчи за ръбата, с която той държеше ножа. Острието се заби в пръстта на два-три сантиметра от лицето на Макс.
— Бягай! — извика й с цяло гърло Макс и се вкопчи с две ръце за мускулестите китки на Хокинс.
Той обаче успя да го удари по слепоочието и Макс изстена. Двамата се затъркаляха отново, тласкани от инерцията надолу към урвата. Лайла наистина хукна, ала не към къщата, а към тях, като се хлъзгаше по сипея — изпод нозете й върху боричкащите се мъже захвърчаха ситни камъчета. Запъхтяна, грабна един голям камък. Но след миг отново изпищя — звук, разцепил въздуха, — понеже кракът на Макс увисна над урвата.
Той виждаше само сгърченото от яд лице над него. Чуваше само как тя го вика по име. В следващия миг Хокинс удари главата му о скалата и пред очите му се спусна мрак. Крепеше се със сетни сили на ръба на скалата, между небето и водата. Пръстите му се заплъзгаха. После Макс усети бодването на ножа, долови миризмата на кръв и чу победоносното сумтене на Хокинс.