Във въздуха витаеше още нещо — нещо страстно и молещо, недоловимо като вятъра, ала и силно като земната твърд. И то го удари като пестник. Изневиделица Макс проумя, че сега се бореше не само за своя живот, но и за живота на Лайла и за тяхното бъдеще.
И нямаше намерение да губи тази битка. С все сила удари с юмрук ухиленото лице над себе си. От носа на Хокинс бликна кръв и след миг те отново се вкопчиха на живот и смърт един в друг.
Лайла вдигна камъка над главата си и тъкмо да го пусне, когато мъжете долу размениха местата си. Хлипайки, тя отстъпи назад. Най-неочаквано чу отзад викове и кучешки лай. Стисна още по-здраво камъка — единственото оръжие, с което разполагаше, и се замоли да има възможност да го използва.
После двамата мъже спряха да се боричкат и застинаха. Макс изстена, избута встрани Хокинс и успя да застане на колене. Лицето и дрехите му бяха изцапани с кръв и пръст. Той тръсна изнемощяло глава, за да я проясни, и вдигна поглед към Лайла. С развяната си коса тя приличаше на ангел отмъстител — още стискаше камъка.
— Хокинс падна върху ножа — каза Макс с глъхнещ глас. — Мисля, че е мъртъв. — Замаян, погледна дланите си, целите в кръвта на мъжа, когото бе убил. После вдигна отново очи. — Ранена ли си?
— О, Макс! О, Господи! — изстена Лайла и пусна камъка, за да се свлече и да коленичи до Макс.
— Няма ми нищо — пророни той, потупа я по рамото и я погали по косата. — Няма ми нищо — повтори Макс, макар и да усещаше, че всеки момент може да изпадне в несвяст.
Първо дойде кучето, сетне по склона дотичаха и останалите — по нощници, халати и припряно нахлузени джинси.
— Лайла! — проплака Аманда и прокара трескаво длани по тялото на сестра си, уплашена, че тя може да е ранена. — Добре ли си? Пострадала ли си?
— Не — отвърна Лайла, ала въпреки душната нощ зъбите й тракаха. — Не, той беше… Макс дойде и ми помогна. — Тя погледна Трент, който се бе навел над Макс и преглеждаше дълбоката; порезна рана върху ръката му. — Тече ти кръв.
— Не е болка за умиране.
— Раната не е дълбока — процеди през зъби Трент. — Но сигурно боли много.
— Засега не — пророни Макс.
Трент вдигна очи и погледна Слоун, който бе ходил при мъжа, проснат на скалите над урвата, и сега се връщаше при тях.
— С него е свършено — каза той лаконично.
— Това е Хокинс — обясни Макс, после се изправи и се опита да се задържи на крака, ала се олюля. — Нахвърли се на Лайла.
— Ще го обсъдим по-късно — рече Коко с глас, който както никога не преливаше от жизненост, и го хвана за здравата ръка. — И двамата сте в шок. Трябва да ви заведем в къщата.
— Ела, скъпа — подкани Слоун, после се наведе и взе на ръце Лайла. — Ще те занеса у дома.
— Не съм ранена — дръпна се тя и се извърна да види къде е Макс. — Той кърви. Трябва да му помогнете.
— Ще се погрижим и за него — успокои я Слоун и я понесе през моравата към къщата. — Ти не се безпокой, твоят преподавател не е толкова изнежен, както си мислиш.
Светкавиците озаряваха Замъка, възправил се на хълма. Прокънтя още една гръмотевица, която разцепи небето над къщата, отекна и заглъхна. Най-неочаквано на терасата на втория етаж се появи висок слаб силует с бастун в едната ръка и проблясващ хромиран пистолет в другата.
— Какво, по дяволите, става тук? — извика Колин. — Човек не може да мигне в тази олелия.
Коко погледна уморено нагоре.
— О, я млъквай и върви да лягаш!
Кой знае защо, Лайла отпусна глава върху рамото на Слоун и прихна в смях.
Вече се зазоряваше, когато всичко приключи. Полицаите дойдоха и след като им зададоха какви ли не въпроси, си заминаха с тъжния си товар — трупа на Хокинс. Лайла пийна бренди, за да се окопити, сестрите й настояха да си вземе и топла вана.
Не й позволиха да се погрижи за раната на Макс. Сега си мислеше, че така може би е по-добре — ръцете й трепереха и едва ли щеше да се справи.
Свита на кълбо върху канапето под прозореца в стаята на кулата, ей помисли, че той се бе съвзел удивително бързо след инцидента. Тя още трепереше като листо, а Макс вече стоеше с превързана ръка в хола и обясняваше кратко и ясно на офицера от полицията, водещ разследването, какво точно се бе случило.
Говореше спокойно, все едно четеше пред студентите лекция за Първата световна война и нейното отражение върху икономиката на Германия. Вече поободрена, Лайла забеляза, че лейтенант Кугар оценяваше по достойнство сбития му ясен разказ.
Беше й приятно, че и тя, общо взето, се бе овладяла и бе говорила спокойно, макар че бе продължила да трепери въпреки подкрепата на сестрите си, насъбрали се като квачки около нея.