— Какво има, Лайла?
— Нищо. Случиха се толкова много неща! — въздъхна тя дълбоко и пак се обърна — вече усмихната, към него.
— И предложението да оглавиш факултета! Бях така погълната от собствените си проблеми, че забравих да ти честитя.
— Не съм криел от теб.
— Хайде да не започваме отново, Макс. Най-важното е, че за теб е голяма чест. Няма да е зле да си организираме празник, преди да заминеш.
— Празник ли? — подсмихна се той.
— Ами да. Така де, не всеки ден те назначават декан на факултета. Следващата стъпка е да те направят ректор. Въпрос единствено на време. А после…
— Седни, Лайла. Моля те!
— Добре, щом искаш — съгласи се тя, вкопчила се в престореното си веселие като удавник за сламка. — Ще помолим леля Коко да направи торта и…
— Значи се радваш, че са ми предложили повишение? — прекъсна я Макс.
— Гордея се много с теб — отвърна Лайла и вдигна къдрицата, паднала върху челото му. — Радвам се, че те оценяват по достойнство.
— И искаш да приема предложението? Тя сключи вежди.
— Разбира се! То оставаше и да откажеш! Това е една чудесна възможност за теб, работил си за нея и си си я заслужил.
— Жалко! — поклати той глава и след като се облегна, се загледа в Лайла. — Вече отказах.
— Моля?
— Отказах. Това е една от причините изобщо да не ти спомена. Не смятах, че е важно.
— Нещо не разбирам. Човек не получава подобни предложения всеки ден, та с лека ръка да ги отклонява.
— Зависи от предложението. Освен това подадох молба за напускане.
— Молба за напускане ли? — ахна тя. — Ти не си наред.
— Сигурно. Но ако се върнех да преподавам в университета, никога нямаше да завърша книгата и ръкописът щеше да събира някъде прахта — обясни Макс и протегна длан. — Веднъж ми гледа на ръка и ми каза, че ще се наложи да избирам. Е, вече направих своя избор.
— Разбирам — изрече бавно Лайла.
— Разбираш само отчасти — поправи я той и огледа стаята в кулата.
Сега светлината бе перленосивкава и лека-полека се обагряше в златисто. Едва ли имаше по-подходящо време и по-подходящо място. Макс хвана ръцете на Лайла.
— Обичам те от мига, в който те видях. Не можех да повярвам, че и ти изпитваш същото, колкото и да ми се искаше да е така. И понеже не вярвах, усложних излишно нещата. Не, не казвай нищо, поне засега. Само слушай — примоли се Макс и долепи дланите й до устните си. — Ти ме преобрази. Направи ме по-открит. Сигурен съм, че сме родени един за друг, че съм орисан да бъда с теб. Няма значение дали ще намерим изумрудите, важното е, че благодарение на тях аз съм с теб, а ти си единственото съкровище, от което някога ще имам нужда.
Той я притегли към себе си и я целуна по устните в светлината на новия ден, прогонила от стаята и последните сенки.
— Как ми се иска това да не е сън! — прошепна тя. — Да знаеш колко често съм седяла тук и съм мечтала за този миг!
— Не, не е сън! Истина е — отвърна Макс и обвил длани около лицето й, я целуна, за да й го докаже.
— Ти, Макс, си всичко, което ми трябва в този живот. Да знаеш само от колко време те търся! — рече Лайла и прокара пръсти през къдрите, паднали върху челото му. — Страхувах се любовта ми да не остане несподелена. Страхувах се, че ще си идеш. Че ще се наложи да се разделим.
— Не, още от първата вечер знаех, че моето място е тук, при теб. Не мога да ти обясня защо.
— Не се и налага.
— Не — потвърди той и я целуна по дланта. — Най-малкото на теб. А, и още едно нещо — последното. Обичам те, Лайла, и искам да те попитам дали си готова да рискуваш и да се омъжиш за безработен бивш преподавател, който смята, че е в състояние да напише книга.
— Не съм готова! — отсече тя и се засмя, обхванала с длани врата му. — Затова пък съм готова да се омъжа за един много талантлив, блестящ мъж, който пише чудесна книга.
Макс се засмя и допря чело до нейното.
— Ти го каза по-хубаво.
— Макс! — възкликна Лайла и се сгуши в свивката на ръката му. — Хайде да идем и да съобщим на леля Коко. Ще бъде ужасно щастлива и моментално ще се запретне да прави палачинки с боровинки за празничната закуска, на която ще оповестим годежа си.
Той я положи върху възглавниците.
— А не е ли по-добре първо годениците да подремнат?
Тя се засмя.
— Този път ти го каза по-хубаво!