Слоун бе принуден да се съгласи, ала след като бяха стреляли по Аманда, не искаше да рискува.
— Който и да е, според мен трябва да го откараш в болницата.
— Ти не се грижи за това. Остави на мен — отвърна Лайла и започна да реди чашите и чиниите върху подноса.
— Няма му нищо, повярвай, Слоун!
Свъсен, той отпусна ръка върху нейната. Тя отметна коса.
— А сега да занеса закуска на господин Х. Няма ли да идеш да събаряш стени в западното крило?
— Днес няма да рушим, а ще построим няколко. — Вярваше на Лайла и затова вече не бе така разтревожен.
— Не закъсняваш ли за работа?
— Взех си почивен ден, реших да се вживея в ролята на милосърдна сестра — отвърна тя и го шляпна по ръката, защото той понечи да си вземе от препечените филийки.
Хванала подноса, тръгна по коридора. Първият етаж на Замъка бе същински лабиринт от стаи с високи тавани и напукана мазилка. Къщата бе строена през 1903 година по поръчка на Фъргюс Калхун и в най-добрите си дни наистина бе приличала на палат — с полирана ламперия, кристални ръкохватки на вратите и приказно красиви стенописи бе олицетворявала високото обществено положение на своите собственици.
Сега покривът течеше, канализацията и водопроводната мрежа бяха прогнили, мазилката се лющеше. Но въпреки това и Лайла, и сестрите й обожаваха къщата — това бе нейният дом, нейният единствен дом, където витаеше споменът за родителите й, починали преди петнайсет години.
Тя изкачи витата стълба и спря. Чуваше как в далечината бумкат чукове. Слоун и Трент потягаха западното крило, което плачеше за ремонт. Благодарение на тях къщата щеше да си възвърне поне малко от някогашната си слава.
Когато Лайла влезе в стаята, той още спеше. Младата жена знаеше, че през нощта непознатият почти не се бе помръднал — беше бдяла над него чак до зори, прилегнала в долния край на кревата, като от време на време се бе унасяла.
Остави нечуто подноса върху скрина и отиде да отвори вратата на терасата. Усети полъха на топлия благоуханен въздух. Не се сдържа и излезе на терасата, за да се поосвежи. Слънцето проблясваше върху росната трева и искреше върху нежнорозовите цветове на божурите, още натежали от дъжда. По белите решетки се виеше повет с наситеносини, прилични на телефончета цветове, които се надпреварваха с трендафила.
От терасата с висок до кръста парапет тя виждаше блещукащата синя вода на залива и по-зелената, не така ведра повърхност на Атлантическия океан. Струваше й се направо невероятно, че едва предната вечер се бе хвърлила във водата, влачила бе един непознат и се бе борила да не се удави. Ала мускулите й, които не бяха свикнали с такова усилие, още я боляха и я връщаха към онези ужасяващи мигове.
Но Лайла предпочиташе да живее в настоящето, в тази прелестна ленива утрин. В далечината плаваха множество малки като играчки туристически корабчета, пълни с хора, които стискаха фотоапарати или деца с надеждата да зърнат кит.
Беше юни и летовниците прииждаха на талази в Бар Харбър, за да се повозят с лодки, да пазаруват и да се пекат на слънцето. Изпълваха улиците, щурмуваха сладкарниците, където се продаваше сладолед, и магазинчетата за тенис-фланелки, поръчваха си в ресторантите ролца от омари, търсеха идеалния сувенир. За тях това бе курорт. За нея бе дом.
Погледа една тримачтова шхуна, отправила се към открито море, помечта малко и пак влезе вътре.
Макс сънуваше. Беше сам в сърдитото черно море и се мъчеше да се пребори с огромните, възправили се над него вълни. Ала ръцете и краката отказваха да му се подчинят и го теглеха надолу, към този сляп свят без въздух. Вече се задъхваше. Главата му бучеше.
Бе загубил ориентация — под него бе черното море, над него — черното небе. Крайниците му бяха изтръпнали, слепоочията му тътнеха непоносимо. Той потъна, понесе се надолу към дъното, когато, не щеш ли, изникна младата жена с червеникава коса, плаваща около нея, спускаща се върху белите й гърди и обвиваща тънката й снага. Очите й бяха нежно, тайнствено зелени. Тя нашепваше името му, в гласа й се долавяше смях, и сякаш го зовеше. Бавно и грациозно като балерина протегна ръце и го прегърна. Макс я целуна по устните — бяха с вкус на сол и любов.
Изстена и колкото и да му бе неприятно, се събуди. Веднага усети болка — туптяща и тъпа в рамото, остра и непоносима в главата. Той се съсредоточи, за да преодолее болката, и първото, което видя, бе високият напукан таван. Стаята бе огромна — или може би само изглеждаше такава, защото бе обзаведена пестеливо. Затова пък мебелите бяха невероятни! Единственият стол безспорно бе в стил Луи Петнайсети, а прашното нощно шкафче — в стил „Хепълуайт“. Матракът, на който лежеше, бе изтърбушен, затова пък таблата в долния край на леглото бе в стил „Крал Джордж“.