Същия ден започна и нашият празник. Ние всички се върнахме при най-истинската ни любов, при единствената ни съпруга, „Жената-дракон“. Там, зад остарелите и излющени стени на стария хангар, ние я милвахме и я труфехме, докато тя отново заприлича на истинска красавица, каквато си беше и преди.
Само едно пипване на бутон, и тя оживяваше за нас. Потрепваше, когато докосвахме контролното табло, и ни говореше, щом включвахме микрофона. А благодарение на някакъв незнаен войнишки гений разполагахме и с механизъм, чрез който можехме да стопляме коремчето й през зимата и да го разхлаждаме през лятото.
Тъй като ние вече не бяхме бойци, а любовници за нея, щеше да бъде съвсем в реда на нещата да сменим тоалета на нашата Дама, а пък и по всичко личеше, че тя няма нищо против това. Хареса й, че вече ще си има бар, кокетни газови печки и един огромен хладилник. Масите и столовете също много й подхождаха, а телевизорът изглеждаше така, сякаш винаги си е стоял на това място.
Е как, разбира се, че се постарахме да запазим и нейния си характерен стил. Никакви крещящи цветове и други подобни безвкусици. С четките погъделичкахме малко кожичката й отвън, за да освежим оригиналните цветове и надписи. Няколко от старите й рани трябваше да се позашият наново, но от това тя се почувствува дори още по-добре.
Само след седмица ние я видяхме да сияе както преди, а след два-три месеца тя беше наша, изцяло наша, за да си я обичаме и да й се радваме така, както пожелаем. Ах, каква прелест беше нашият втори меден месец с нея! Доста преправяния трябваше да претърпят сватбените ни костюми, за да се поберем отново в тях, но важното беше, че успяхме да вземем униформите си обратно, а после почистихме плесента по кожата и лъснахме потъмнелите копчета и пагони.
Слава богу, че ония от „Лайф“ не ни видяха, когато излизахме от старата пристройка с резервни части и инструменти, превърната от нас в гримьорна. Ние се появихме целите в розово, зелено и сивокафяво, а това бяха цветовете на нашите стари парадни униформи от Американските въздушни сили. Разменяхме си глупави офицерски поздрави, отдавахме си чест един на друг и се потупвахме по резервните парашути, които висяха на кукички под табелки с нашите имена, а после при пълно затъмнение — почти както при бомбардировка — се промъкнахме обратно в хангара. Изобщо, държахме се така, както някога в Англия, когато знаехме, че швабите са над нас и само дебнат да забележат някоя жертва за прицел.
Щом затворихме вратата зад себе си, Дребосъка попита:
— Целият състав ли е налице?
Тихи отговори се понесоха от уста на уста, отеквайки по някакъв странен начин под купола на този хангар.
— Добре — каза Дребосъка. — Готови за полет тогава.
Върн дръпна шалтера и цялото помещение се огря от светлини, които бяха нарочно така поставени, та ни се стори, че отново се намираме точно там, на площадката, готови за полет.
— Красиво е — каза някой от нас. — Просто е красиво.
И в същия ред, съвсем като през 44-а, ние тръгнахме един след друг, за да се качим на борда на „Жената-дракон“ и да отпразнуваме още веднъж нашата първа брачна нощ с нея, като всеки й носеше по някакъв подарък в израз на любовта си към тази красавица. В действителност това бяха същите онези дреболии и парчетии, които преди години всеки от нас си беше отмъкнал за спомен от нея, и сега нежно ги поставихме на старите им места. А нощта бе изпълнена с любов и уважение към нашата съпруга.
Та значи това беше началото. Само една красавица като нашата Дама можеше да бъде толкова мълчалива и скромна. Но ние, мъжете, не пропускахме да се хвалим с нея, което пък на свой ред изискваше да докажем, че хвалбите ни не са безпочвени. Така не след дълго „Жената-дракон“ вече си имаше лична свита, която по нищо не отстъпваше от тази на кралицата. Естествено, само служители на Американските въздушни сили имаха честта да бъдат поканени на „полет“ с този В-17, но дори и те трябваше да се съобразяват със съответните изисквания при посещенията си тук. Ежедневните разпореждания постановяваха, че на борда можеш да се качиш само в подходяща униформа, а онези, които не разполагаха с такава, или взимаха на заем от някой пилот, или пък изнамираха някоя стара и износена.