Дотук добре, съобщението явно беше прието точно. Чу се как гласът на командира от другата страна на линията постепенно заглъхна — сега всичко беше в наши ръце. Никой дори не помисли да се преоблича. Веднага поставихме на линия плоскодънните спортни лодки по края на мочурището, а след не повече от пет минути те вече бяха натоварени и с необходимите ни принадлежности.
Качихме се по трима-четирима в лодките — някои от тях бяха с весла, а други с малки електродвигателчета. Най-отпред в лодката седеше по един с прожектор, а до него пък имаше по някой с дълга кука, чрез която разчистваше пътя както от надвисналите храсталаци, така и от водните змии наоколо.
Върн даде на Папи един списък на необходимите ни за операцията неща, а Папи ги съобщи по телефона на Елейн. Линейка, лекари, въжета, електрически триони и дузина други неща. Тя ги предаваше на командира, а той пък наново прочиташе целия списък на глас.
От другата страна на стаята се чу радиото, което досега беше заглушавано от шума и суматохата наоколо. Предаваха специално съобщение. Никой не знаел как, но сигурно благодарение на обичайната експедитивност на Военната авиация, цяла спасителна група, предвождана лично от генерал, вече била в района на мочурищата, за да търси изчезналия пилот.
Ние се ухилихме на съобщението, но лицата ни бяха някак натъжени, защото всички знаехме, че в известен смисъл това беше нашият край.
Но да бяхте видели само какъв задружен отбор бяха сладката Елейн и Върн! Сякаш цял живот се бяха упражнявали за това. Изпратихме Кърли Мейсън и Хари Стамп да направляват кацането на спасителните екипажи, които идваха на помощ, защото без водачи на земята те никога нямаше да успеят да кацнат. По-късно трябваше да пратим дори още десетина човека, за да обозначат пътя под тях и да им помогнат да забележат специалните настилки. Много преди това тревата беше прераснала между пукнатините по стоманата и човек трудно можеше да различи къде е платното и къде — мочурището.
Сега си мисля, че сигурно им е било доста странно на тези момчета от Военната авиация. Били са почти като в сън. Там, сред нас — офицери и доброволци, работещи рамо до рамо, с ръкавици на ръцете, натруфени в униформи, излезли от употреба години преди това. Сигурно изведнъж са се почувствували в някакъв измислен свят.
На пилотчетата от спасителните екипажи направо им увиснаха ченетата, когато откриха, че пред себе си имат ветерани с поне петдесет успешни бойни акции зад гърба си, чиито ревери са накичени от горе до долу с медали за храброст. Но разликите между нас бързо се заличиха. Не след дълго потта и калта направи всички ни почти еднакви на вид.
Малко след 11 часа Джоунси откри момчето край своята любима дупка за костури. То висеше между клоните на едно дърво, оплетено във въжетата на своя парашут. Джоунси не можа веднага да различи дали момчето е живо или умряло. Беше настъпило пълно мълчание, когато Чарли и Ед се приближиха с още два прожектора и Чарли заяви, че момчето мърда. В този момент всички нададоха един мощен вик на неподправена радост.
Едва тогава Чарли ни каза и лошата новина. До момчето не можеше да се стигне само с помощта на няколко сигнални прожектора, а що се отнася до спасителните екипажи — в случая те също бяха безсилни. Щеше да ни отнеме поне още няколко часа, за да пригодим нещо за спасяването му.
Трябваше да се случи. Всички предчувствувахме, че един ден щеше да се случи.
Струва ми се всъщност, че тя през цялото време просто е очаквала да се случи именно нещо подобно.
Казахме на Чарли да изчака малко и накарахме момчетата от Военната авиация да отворят вратите на хангара — врати, за които ние не сме и предполагали, че един ден пак ще бъдат отворени. После Върн каза на Елейн:
— Изчакай така на телефона, миличка, защото сега де чуеш най-сладката любовна песен, която изобщо може да съществува.
Тогава ние двамата се качихме в „Жената-дракон“, прегледахме набързо техническия справочник, а когато аз казах: „Готови за старт!“, Върн натисна лоста.
Бога ми, тя наистина започна тихичко да припява. Въпреки четирите си огромни двигателя тя просто ни пееше. После ние широко отворихме очите й, като включихме светлините за приземяване, и тя озари цялото мочурище. Да бяхте видели само израженията им, когато наблюдаваха как нашата мила Дама се събужда и излиза от покоите си. Подозирам, че им се е сторило като халюцинация с динозавър, защото едва ли някой е могъл да повярва на очите си. Точно в този момент Дамата беше една жива, огнедишаща кукла, която показваше изпитаните си възможности, грижеше се за своите момчета и беше решила да направи своето коронно представление — последното и най-грандиозното.