Красимир Бачков
Людмил
Тази вечер се събрахме в квартирата на Стоян и Анелия. Типично по български, масата започна да се отрупва с мезета и всякакво пиене. Особено вкусен се оказа бахурът, който домакините си приготвяха по домашному и тук в щатите. От дума на дума разговорът се завъртя около нашенец на име Людмил, който от една страна будеше небивало възхищение, а от друга — срам и презрение.
— Такъв крадец никога не си виждал! — горещо го хвалеше Стоян — Ще ти задигне и мислите от главата, ти казвам! Бедна ти е фантазията какво може това момче! Гений, същински гений!
— Вярно, така е! — допълваха отстрани — Ако през деня не открадне нещо, той не може да заспи нощем. Влачи като трактор откъдето мине.
— Той снабдява местният футболен отбор с тениски и маратонки! — уточни Джоната. Когато се изсмях, той обясни — Краде ги от магазините и после ги продава на половин цена. Няма нещо, което да не може да отмъкне! Като чистеше магазини, беше изрязал на една бутилка от пропан-бутан дъното и вътре слагаше откраднатото. Смятай, колко неща могат да се изнесат по този начин.
— А пропан-бутанът за какво му беше? — не разбрах аз.
— С него върви машината за лъскане на пода. Викат и „бахарка“.
— Един ден влизаме с него в един магазин — започна Стоян — и аз се спрях на щанда с портмонетата. Викам си, от година и половина съм в Америка, а още портмоне нямам! Избирам едно, избирам друго и накрая се спрях на едно към петдесет долара.
— Харесва ли ти? — пита ме Людмил — Ще го купя! — отвръщам му аз, а той — Я не се излагай! Ще даваш изкарани с труд пари за такава глупост! — взе портмонето от ръцете ми и го метна обратно на щанда. Помотахме се още малко из магазина и излязохме. Вече седнали в колата отвън, той ме пита:
— Абе, на тебе сякаш ти трябваше нещо?
— Трябваше ми — казвам — но ти не ме остави да си го купя!
Той се хили и вади с два пръста от вътрешният си джоб същото портмоне — Хайде вземай, пък дано го напълниш с долари! Но не забравяй все пак, че с честен труд никой не е забогатял!
— Туй нищо не е! — пали се отново Джоната — Като ми се повреди ванът, помолих Людмил да ме заведе с неговата кола до Окшъна, че да купя някоя таратайка, колкото да мога да ходя на работа с нея. Отидохме някъде към обяд и почнахме да оглеждаме колите. Повечето бяха в движение, но имаше и такива дето не бяха на ход. Те се продаваха между десет и сто долара. Людмил спря до една Тойота-Селика с доста добър външен вид и ме пита дали ми харесва.
— Ама тя е с развалена скоростна кутия! — отвръщам, щото то си пише на обявата, залепена на стъклото за дефекта и. — За да я оправя, трябва да дам най-малко още хиляда долара отгоре! Не ми отърва!
— Абе аз те питам, харесва ли ти като кола? — повтаря Людмил.
— Е, това все пак е японска машина! Ако беше здрава да, но сега…!
— Това ме интересува! — отсече той и се запъти към собствената си кола. Извади от нея малка гедория с инструменти и ако щете вярвайте, за три часа и смени скоростната кутия с една друга, от здрава и почти нова Тойота. Хората наоколо си минават, оглеждат колите и никой не обръща внимание на това, какво прави Людмил. Служителите от Окшъна си приказват където им е офиса и на никой през ум не му минава, че посред бял ден някой ще се осмели да демонтира една или друга част, от една на друга кола. Вечерта купихме колата за четиридесет и пет долара, защото бяхме единствените кандидати и никой не наддава за нея. Още щом я изкарахме на пътя отвън, Людмил я запали и си я подкарах спокойно към къщи. И досега жената я кара без проблем, само дето за Коледа и взех две нови гуми от намалението.
— Абе и други крадат, но той е цар! — включи се и Златан — Никой не може да се мери с него! Аз от четири години съм тук и веднъж се пробвах да изнеса две картички от един магазин. Направих го да опитам, за какво става дума. През цялото време имах чувството, че всички ме гледат и за малко да се издъня. Зачервих се, изпотих се, не ти е работа. Повече не съм повторил.
— То не е за всеки работа! — смее се Катя — Ако те хванат, още на другата сутрин отиваш на съд и плащаш глоба, не по-малка от 500 — 1000 долара. Ако повториш и пак те спипат, направо отиваш в затвора!
— Може да те опандизят и за петдесет години! — клати глава Милко — Миналия месец гледах по телевизията, как на един човек за втора кражба на стойност 150 долара, му лепнаха да лежи ефективно тридесет години затвор.
— А Людмата от пет години краде непрекъснато и все едно е невидим! Никой не го е хванал до сега — смее се Анелия. — Две къщи купи, камион си взе и му дреме на пуловера колко са им строги законите на американците. Нали не могат да го пипнат!