Не е трудно при това положение да си представим какви митарства, дезинформации, коварни ходове и задкулисни игри е трябвало да се преодоляват, за да бъдат измъкнати от шкафовете, хранилищата и банковите сейфове съкровищата, за които голяма част от зрителите даже не бяха чували. Но и тия пречки са нищо, сравнени с мъчнотиите, които тепърва предстояха.
Софийската изложба бе за Людмила само предпазлива начална фаза на една почти планетарна операция. Думата може да прозвучи прекалено силно, ала не е неуместна. Потеглила скромно от България през 1972, експозицията щеше да продължи триумфално пътя си през следващите няколко години из най-големите градове на Стария и Новия свят. Не съм броил спирките на този маршрут, но казваха, че били близо трийсет. Такава авантюра — съкровищата на страната ни да обикалят планетата, въпреки протестите, вайканията, предупрежденията на отговорните органи — това можеше да постигне само Людмила Живкова, под закрилата на баща си.
Отново тази зависимост. Макар и под формата на закрила.
Веднъж една наша позната ми цитира диалога, на който случайно станала свидетел, додето чакала на опашка в паспортното отделение.
— Защо пак сте дошли? — запитал милиционерът напиращата към гишето девойка. — Нали ви се каза, че молбата ви е отхвърлена.
— По ква причина?
— Много сте млада, за да пътувате сама в чужбина.
— А Люса как пътува?
— Коя Люса?
— Людмила Живкова.
Човекът вероятно е бил от онзи тип милиционери, за чийто коефициент на интелигентност се съчиняваха вицове, та се затруднил в отговора. Накрая отсякъл авторитетно:
— Тя пътува с баща си.
Разказах вечерта случая на Мила, за да я развеселя, обаче тя в момента не бе настроена да гледа на нещата откъм веселата страна.
— На тебе ти с смешно, но мене питаш ли ме. Без причина отказват паспорт на момичето, а злобата отива за моя сметка. Понеже аз свободно пътувам, а другите — не.
Всъщност по онова време тя все още рядко пътуваше. Придружаваше баща си, само за да го изпрати до летището.
На 12 ноември 1973 Живков заминаваше на посещение в Полша. И този път по протокол Мила трябваше да се нареди сред изпращачите. В къщи обаче се позабавила и шофьорът, за да навакса закъснението, поел с пределна скорост. Насред път колата катастрофира. Злополуката е жестока. Людмила е тежко ранена. Толкова тежко, та се говореше, че едва ли ще оцелее. Дни и нощи наред береше душа между живота и смъртта. Повече от месец трябваше да прекара в ужасни страдания. Писано й било обаче още да страда, понеже все пак оживя.
ПРЕДДВЕРИЕТО
„Онова, което хората обикновено наричат нещастие, всъщност е физическо преддверие на подема“.
Един късен мартенски следобед на вратата ми се позвъни. Станах неохотно да отворя, като недоумявах кой ли може да ме търси по никое време. Беше Мила. Съпровождаше я само шофьорът, който след появата ми слезе при колата си.
Избъбрих неловко няколко думи за радостта си, че отново се връща в живота.
— Да, в живота и в прозата му, — допълни тя без ентусиазъм, като се отпусна в старото охлузено кресло, където винаги сядаше.
— Още не съм дошла на себе си, а Матев ми вика: „Идваш тъкмо навреме, та да мога аз да изляза в отпуска“. Трябвало да си дописва стихосбирката.
— Може би това е галантен начин да ти отстъпи министерското място.
— Не вярвам. И не се интересувам, — рече с лека досада. Попитах иска ли да направя кафе. Отвърна, че нищо не иска. Край стената бяха наредени няколко наскоро купени картини. „А, ти имаш нови находки!“ би забелязала при друг случай. Този път даже не ги погледна. Седеше унило, слаба и крехка в огромното старо кресло, вперила невиждащ поглед в пространството. Бледото й лице сега изглеждаше още побледо и с някакво отсъстващо изражение.
Готвех се да кажа нещо, за да наруша мълчанието, когато тя сама го наруши:
— Онази книга, дето навремето ми я даде… Тези дни я прочетох най-после. Навремето все отлагах, но тези дни я прочетох от край до край, почти на един дъх, почти като роман…
— Не знам дали такава книга трябва да се чете като роман.
— Нямах търпение. Виках си „сега ще я прочета цялата, пък после вече ще чета спокойно, параграф по параграф.“
Не възразих. Беше дошла при мене, не за да слуша съветите ми, а за да се изприказва.
— Най-странното е, че това нещо е лежало в чекмеджето цели две години, без да се сетя да надникна в него… Цели две години, представяш ли си?
Защо беше нужно да си го представям? Нали същата тази книга пак така безполезно бе брала прахта някога тук, у дома, не две ами двайсет години.