— Ти повече не се весна на нашето обсъждане, — забеляза Мила, когато подир няколко вечери се отби у дома.
— За какво да идвам. Не съм културолог.
— И нямаш мнение по въпроса.
— Е, ако е просто до личното ми мнение, скалъпил бях нещо, за в случай, че ме извикаш пред черната дъска.
Посегнах към бюрото и взех един лист, оставен там предния ден:
— Да ти го прочета ли?
— Разбира се. Макар, че по-добре ще е да го прочетеш пред всички.
— Пред всички ще ме е срам. Но пред тебе — може. Нали и двамата не сме културолози.
И зачетох:
„Културата, това е синтезът от достиженията на обществото в неговото материално и духовно развитие, съставящи културните му традиции и служещи за по-нататъшния му прогрес“.
— Само толкова ли?
— Може и в по-друга редакция: „Понятието култура обединява достиженията във всички сфери на човешката дейност, резултат от умствения и физически труд в тяхното единство“.
— И какво още?
— „Съдържанието на културата е творческия съзидателен труд на човека във всички области на живота. Отношението към труда е най-важния белег за нивото на човешкото развитие.“
— Чудесно! — прецени Мила. — Твоите формулировки почти напълно съвпадат с вчерашните на… (Спестявам името).
— Не се учудвам Защото съм ги преписал от същото място, от което ги е преписал и той: „философская Енциклопедия“, том 3, стр. 118.
— Ами нали такава е ползата от енциклопедиите: да ни доставят полезна информация. Какво лошо има в това?
Не ми се спореше. Замълчах.
— Трябва да поставим едно ново начало, да очертаем задачите, да раздвижим тия мозъци, — произнесе уморено тя, недоволна от мълчанието ми.
— Така е. Напълно те разбирам. Но защо да почваме с бъбрене. За бъбренето — мераклии колкото щеш. А има толкова неща за правене.
— Кажи ги.
— Ти по-добре ги знаеш.
— Нищо де. Подсети ме! Кажи поне едно.
— Ами ето! — посочих захвърления на дивана брой на „фигаро литерер“, който бях преглеждал, преди тя да дойде. — Тази година се навършват деветдесет години от раждането на Жюл Паскин. В Германия и Франция датата ще бъде отбелязана с възпоменателни изложби и публикации в печата. А у нас в България, където Паскин се е родил, юбилеят му ще бъде ознаменуван с гробно мълчание.
Мила пожела да научи повече подробности за живописеца, чието име само бе чувала. И след като я осведомих накъсо, запита:
— Какви неща има от него в нашата галерия?
— Никакви.
— Как така „никакви“?
— Е, има една малка картинка. А можеше и нея да я няма. Била е рисувана на картон, оставена без стъкло и рамка, смачкана и захвърлена между купищата боклуци при едно почистване на депата. Добре, че Шмиргела в последния момент забелязал картончето, пратил го в реставрационното ателие и така го спасил от гибел.
Тя изслуша търпеливо абсурдната история, но не каза нищо. Минахме към други теми.
Едва три месеца по-късно подхвърли съвсем без връзка:
— Онзи ден се сетих за Паскин. Ясно е, че сме изтървали датата, но поне да не изтървем и годината. Няма ли да напишеш нещо?
— Говорил съм с Литфронт. Ще им дам една малка статия.
— А не би ли могъл и да откриеш една изложба?
— Каква изложба?
— Ами на Паскин.
Още след предишния ни разговор Людмила се бе обърнала към Френското посолство с молба да ни осигурят няколко работи на художника, за да отбележим юбилея. Съответните френски институти бяха отговорили на молбата ни с ненадейна щедрост и бързина. В Комитета току-що била получена колекция от 90 живописни и графични произведения на Паскин. Така през ноември 1975 в София бе открита първата и за сега единствена у нас изложба на големия майстор.
— Прочетох ти статията, — рече Мила няколко дни по-късно.
Явно, не беше във възторг от прочетеното.
— Искаш да кажеш „бележката“.
— Наистина е само бележка. Мисля, че човекът е заслужил един по-сериозен очерк.
— Заслужил е даже цяла монография. Стига да има кой да я напише.
— Ами ти можеш да я напишеш. Комитетът ще ти осигури всичко необходимо.
— Нищо друго не ми е необходимо, освен време. Всъщност може да вмъкна и тази задача, между два шпионски романа.
— Виждам, че здраво си се засегнал. Писмено ли да ти се извиня, за да приключим с тази тема?
— Ти от шега не разбираш ли?
— Прав си. Не съм шегаджийка. И малко по-късно: