— Така придобихме значителна част от онова, което е днес в галерията.
Подир което последва неизбежния въпрос:
— И после?
После си бяха казали думата обичайните нашенски страсти: Завистта, озлоблението, личните амбиции. Директорът на галерията Николай Шмиргела беше раздразнил част от най-авторитетните ни тогава художници с това, че бе стеснил присъствието им в експозицията, за да направи място и на някои талантливи по-млади автори. За да бъде наказан, предизвикаха ревизия, самообявиха се за ревизионна комисия и започнаха да подготвят присъдата.
— А ти къде беше? — заинтересува се Живкова. — Сред публиката ли?
— Не съвсем. Според зловещата комисия Шмиргела бил виновен между другото и за туй, че сред графиките от западни автори бил допуснал фалшификати, които аз поради некомпетентност, съм бил донесъл от Париж. Не ме обвиняваха в нищо хората. Само споменаваха като факт почти без значение, че съм невежа в професията си.
— Ревизията документирана ли е?
— Естествено. Доколкото знам всички материали са запазени.
— А какво беше заключението?
— Ами, както се бе изразил баща ти: „Много шум за нищо“.
— И баща ми ли успяха да го набъркат?
— Иска ли питане. Всичко беше на ниво.
Дали защото разбра, че и Живков е замесен в случая или по друга причина, Людмила изостави темата и мина на друго.
Не, не беше я изоставила. Разбрах го още следващия понеделник:
— Завчера ми донесоха целия архив по онази ревизия. Преглеждах го вчера целия ден. Истински кошмар. И все пак плановете им се провалили. Нали Шмиргела не пострада?
Погледнах я замислено. Подвоумих се пак да говоря ли или да замълча. И отново същата тази беля: език мой — враг мой.
— Вярваш ли, че цялата тази нечиста история се е свеждала до някакво мизерно разчистване на сметки между художници?
— Ти ще ми кажеш.
— Абе най-добре би било да ти го каже баща ти, но нека не го безпокоим човека.
— Виждаш, че в момента баща ми го няма. Какво има да се притесняваш?
— Ще ти кажа само едно нещо, но нека между нас да си остане.
— Щом настояваш…
— Още след като почна ревизията, поисках среща с другаря Живков. Прие ме на другия ден, обаче не пожела дори да ме изслуша. „Разбрах, — вика, — за какво ме търсиш. И вече наредих да се спре тази ревизия. Кажи, друго има ли?“ Обясних, че не желая да се спира ревизията, а обратното — да се доведе до край, но не от някаква група озлобени заговорници, а от обективни съдници. А той знаеш ли какво ми каза?
Тя мълчеше в очакване на продължението.
— „Ти си наивен човек, бе — вика. — Не разбираш ли, че щом са почнали ревизия срещу вас, непременно ще ви изкарат виновни. Никакъв грях да нямате, пак ще ви изкарат виновни. Че тя нали точно за това се прави тази ревизия бе, за да ви изкарат виновни. Тъй, че гледай си писането и не мисли повече за ревизията. Прекратил съм я!“
Млъкнах и запалих цигара, в очакване на следващия въпрос. Той не закъсня:
— А защо все пак продължи?
— Някой казва ли ти? Спря само за три дни, колкото Шмиргела да си поеме дъх, след което почна наново. И пак — начети, фалшификации, лъжесвидетелства — още цяла година.
— Добре де, защо?
— Това не беше някакво сритване между художници. Зад художниците деляха мегдан фигури от висшия ешелон.
— Говори с имена.
— От една страна Иван Башев, от друга — нашият сегашен добър приятел Венелин Коцев.
— Откъде го разбра?
— Лично от Башев. Знаеш, че тогава бе министър на външните работи, а Коцев завеждаше идеологията в ЦК. Отидох при Башев да му се оплача, че са формирали такава пристрастна комисия, но той не реагира. Чак когато си тръгнахме — знаеш, че Иван, за разлика от велможите с мерцедеси се движеше пеша…
— Е аз не мога да се прибирам в Бояна пеша, — забеляза Людмила.
Никак не обичаше да напомнят за знатното й положение.
— Та когато тръгнахме по „Руски“, Башев ми вика: „Не разбираш ли, вика, че те искат да ударят не Шмиргела, ами мене за покупките и разходите, които съм правил. Този Венелин Коцев, дето ти ме караш да му се обадя, е в дъното на цялата работа. Приискало му се е министър на външните работи да става.“
Очаквах, че ще бъде потресена от подлостите, които й разкривах, но тя ме слушаше равнодушно. Потресен донейде се оказах аз самият, когато я чух да казва:
— Наивно е да се надяваме, че в борбата за власт може да има морал, както е наивно да смятаме, че може да се води война, без да се вършат убийства. Нали властта е форма на насилие. Тогава за какъв морал ще говорим.