В началото на 1978 подир многократни неофициални предложения и умувания по въпроса, Политбюро най-сетне взема решение за построяване на колосален комплекс, който да приюти огромна част от публичните изяви на културата ни. Изпълнена е без протакане и проектантската работа от архитектите Ал. Баров и К. Костов. Остава само проектът да се реализира.
На свиканото за целта съвещание Людмила уточнява и крайния срок за реализацията: 30 март 1981. Понеже не съм присъствал на събитието, ще цитирам като очевидец Димитър Мурджев:
„Избухна бомба от неодобрение и викове за некомпетентност.
— Ще осигурим всичко, — почти крещеше тя. — Пари, хора, техника и всичко останало!
— Такъв строеж по световните стандарти се осъществява най-малко за осем-девет години! — обажда се някой.
Живкова обаче остана непреклонна:
— Който не е съгласен с тригодишния срок, моля въобще да не взема думата!
Настъпи трудна, потискаща пауза. Обяви се денят и часът на следващото съвещание и всички си тръгнаха, почти обидени от повелителната твърдост на дъщерята.“
По-късно в колата нейният зам.-председател архитект М. Брайков на свой ред се опитва с факти и документи да я убеди, че изпълнението в подобен срок е невъзможно.
„Думите му — добавя Мурджев — все едно нито бяха произнесени, нито бяха чути.“29
Мурджев, естествено, не е специалист по гигантските строежи. Аз — още по-малко. НДК обаче е налице, отворил врати точно в обявения предварително ден. Понякога даже се чудя, как все пак е оцелял в разцвета на демокрацията, след като паметта на неговата вдъхновителка бе охулена по всички възможни начини. Как не се е намерило някое двуного да вклини в основите няколко дози тротил. Предполагам, че затруднението е дошло от размера на сградата. Няколко дози едва ли ще стигнат. А може би е повлияло и съображението, че ако комунистите не бяха построили НДК, самозваните нови демократи сега вероятно щяха да правят конгресите си на чист въздух сред Боянските ливади, понеже през всичките години на управлението си не построиха дори една обществена тоалетна.
Обясними са и свидетелствата или лъжесвидетелствата на отделни участници в строежа, изказващи се в наши дни из вестниците. Да оставим настрана преките или косвените самохвалства, — те са си в реда на нещата. Трудно обяснима е обаче амнезията, проявявана спрямо някои не съвсем дребни подробности. Бившият кмет на София Междуречки, известен по онова време като противник на строежа, днес се оказва, че бил един от активните му ръководители. За сметка на това името на Людмила дори не е споменато.30 Резерви — най-меко казано — будят и спомените на тогавашния шеф на „Софстрой“. Той пък споменава за Мила, но по твърде коварен начин: „Инициативата за Построяването на НДК излезе от името на Людмила Живкова, но според мен идеята беше на шефа на Градския комитет…“31
Познати работи. Нали живите имат поне това предимство пред мъртвите, че все още са живи. Или, както отдавна е казано: едни хора правят историята, други я пишат.
Скептиците вероятно ще кажат, че Дворецът на културата щеше да се издигне и без помощта на Людмила. Дълбока заблуда. Ако Мила не беше изразходвала сили и време да подканва, да настоява, да воюва за необходимите кадри и строителни материали до последния миг, НДК щеше да си остане само красива мечта или грозна, започната и изоставена постройка, каквито в родината ни дал Господ. Така, поради съпротивата на височайши бюрократи, красива мечта си остана проектът на Живкова за изграждане на комплекс от музейни сгради и художествени галерии, на мястото на някогашната зоологическа градина. Пак така, изготвеният и одобрен по настояване на Людмила проект за Галерия на чуждестранно изкуство се разтакаваше и влачеше години наред, докато бъде реализиран, и то само частично в осакатен вариант.
Причината? — Вдъхновителката на проекта бе вече в отвъдното.
Веднъж през 1984, Живков ме запита къде се съхраняват произведенията на чуждестранното изкуство.
— Мисля, че са складирани в оная голямата къща на „Оборище“, — казах.
— Мястото подходящо ли е? — продължи да пита Първия. По-късно разбрах, че интересът му бил свързан с мерака на Владко да обсеби „голямата къща“ за нуждите на фондация „Людмила Живкова“, чийто председател бе станал.
— Мястото е съвсем неподходящо, — отвърнах. — На Запад най-първо осигуряват сградата, а после я пълнят с картини. У нас картини колкото щеш. Само си нямаме сграда.
Лицето му, което и без туй не бе ведро, потъмня съвсем:
— Забранил съм вече на шофьорите, когато отивам на работа, да минават край оня недовършен строеж. Такъв резил! Софстрой!…