„Правилното дишане, умението дълбоко и ритмично да се диша, е велико лечебно средство за възстановяване на нашите духовни и физически сили. Но пранаямата, която препоръчват… се състои не само в указания за правилността на дишането… а се говори и за задържане на дишането, за концентрация върху центровете, тяхното въртене и цялата останала гимнастика… Намирам издаването на подобни ръководства за равносилно, ако не и по-лошо на открита продажба на отрови по пазарите“. И още: „Чрез механични упражнения не могат да бъдат отворени висшите центрове… Всички подобни опити са свършвали с умопомрачение.“ И още: „Ето защо са така опасни всички съвети как да развием у себе си тези или онези върховни сили (сидхи), които при липсата на натрупан духовен синтез, не дават нищо и в края на краищата почти винаги водят до разстройство на нервната система…“ И още: Когато говори за все по-голямата чувствителност на организма при разширяването на съзнанието, Елена Рьорих предупреждава: „При всяка напрегнатост и болезненост е най-добре да си давате малко почивка.“37 Не е без значение, че този съвет е отправен към съмишленица, твърде напреднала в своето развитие, и че по повод необходимостта от почивка авторката добавя на друго място: „Всяка умора или излишно напрежение на центъра заплашва с опасност от възпламеняване, което… може да завърши със смърт.“ (к.м.)
Не съм в течение дали действително и какви по-точно упражнения за „разгаряне“ на центровете е практикувала Мила и не желая по такъв сериозен въпрос да подкрепям реалните факти с догадки. Елена Рьорих често повтаря в писмата си, че при подобен род сложни и рисковани упражнения ученикът трябва да бъде насочван от учител. Мила нямаше учител. Приказките на разни профани за уреждани в Индия срещи с разни учители, са лишени от стойност. При духовен Учител не се ходи като при зъболекар. Колкото за самозваните гуру, махатми и адепти, снабдени с пищемал, брада и дузина възвишени мъдрости, — за тях не е нужно да ходиш чак до Индия. Те отдавна са плъзнали като хлебарки по цялото земно кълбо.
Не, Мила нямаше връзка с истински Учител. По-лошото е, че нямаше и самоотвержени помощници. Заобиколена години наред от рой съмишленици, почитатели и симпатизанти, тя бе един дълбоко самотен човек. Не знам доколко ние, малцината й приятели, съзнавахме напълно това, но едва ли сме си давали ясна сметка за драмата й.
Не познавам, както вече казах, окултните физически или психически самодресировки, които си е налагала. Затуй пък със сигурност знам, че рядко се съобразяваше с препоръките на Елена Рьорих да внимава при нарастването на напрежението и да си дава почивка. Пътуванията й през първите месеци на 1981 бяха пример за опасно пренатоварване на изтощения и без туй организъм. Последиците не закъсняха.
Нервната криза, която бе преживяла в Индия, се беше оказала само предвестник на по-сериозния психически срив, сполетял я в Мексико. Не разполагам с достатъчно подробности — по-точно казано, подробностите, публикувани много по-късно, са твърде изобилни и противоречиви — за да резюмирам конкретно инцидента. Оставям настрана епоса, който един от свидетелите на случая сътвори по-късно, за да сервира поредица от сензации на печата и да обогати с доста страници собствената си книга. Оставям без внимание и полемиката, разгърнала се между различни участници по повод на различните им версии. Осланям се главно на сухата информация от страна на друго лице, присъствало в Мексико и на кратките неоспорими факти.
Още при пристигането си в Мексико на 28 февруари Живкова е била в такова състояние, че заплануваното посрещане на летището не е могло да се реализира. Нервната криза или най-общо казано неразположението, в което е изпаднала, продължава и следващите три дни. Възстановява се едва към края на престоя. Никакъв лекар специалист не е допуснат до нея, което дава възможност и тогава и особено по-късно да се правят всевъзможни спекулации за здравето й. Най-бъбривият коментатор по случая, когото споменавам, без да го именувам, дори лансира версията, че „Людмила е носела в куфарчето си такива окултни средства, които се дъвчат или гълтат, когато посветеният иска да изстреля душата си в орбита (!). Друг е въпросът защо трябваше да го прави именно в Мексико и точно в навечерието на най-тържествения ден“. Що се отнася до естеството на самото „окултно средство“, коментаторът го определя като „еквивалент на «мескалито», онова нещо, което индианците правят от някакъв кактус или гъба, за да изпаднат в състояние на транс или да изпратят астралното си тяло на извънземно пътешествие“.38