— Пак чай ли? — попитах за всеки случай, след като се настани в ожуленото кресло.
— Може и някоя бисквита, днес не ми е „гладен ден“.
В кухнята винаги се намираха бисквити, от онези, „кучешките“, понеже никой не се лакомеше за тях. Изпълних поръчката, седнах на обичайното си място зад бюрото и зачаках да чуя темата на предстоящия разговор. Оказа се, че темата е наистина пътуването. Интересуваше се кои градове смятаме да обиколим; разчитаме ли да закупим нещо по-ценно, при скромната сума, с която разполагаме; колко ще трае обиколката.
Въпросите бяха съвсем обикновени. Необикновеното беше, че се бе сетила да ги задава, след като твърде дълго време не беше го правила. Според височайшето разпореждане дейността на отдел „Културно наследство“ се наблюдаваше от тримата министри — на културата, на външните работи и на вътрешните работи. Последните двама бяха прехвърлили изцяло задачите по контрола върху Живкова, а тя проявяваше интерес главно към постъпващите нови придобивки, тъй като за финансово-счетоводния надзор си имаше съответни органи.
Наблюдавах я, как скъпернически отпива от чая и как предпазливо отхапва от кучешката бисквитка, сякаш се опасява да не преяде. Стори ми се по-унила от срещата на конгреса. Уморена или може би отегчена, не знам коя е точната дума, но не преливаше от бодрост. И додето следях силуета й, все по-смътен в дрезгавината, за миг ме се стори, че всичко е също както в онази далечна пролетна вечер преди близо седем години, и в креслото насреща ми пак както някога седи умислена същата тази млада жена с бледо лице и замислени очи, една крехка фигура, обгърната вече от настъпващия здрач.
Не, разбира се, че не беше същата. Онази тогава едва се пробуждаше за живот, а тази сега вече беше преситена от горчилката му. Мълчахме известно време, всеки изолиран в мислите си, сякаш посетителката бе забравила за какво е дошла, а аз не се сещах как да отвърна на въпросите й. Накрая скалъпих някакво резюме, твърде безинтересно, за да влезе в аналите на историята, но достатъчно изчерпателно, в случай, че темата действително я занимаваше.
— Само това ли те интересува? — попитах, като запалих настолната лампа.
Абажурът на лампата бе зелен, тъй че и ние внезапно станахме зелени като в някакъв филм на ужасите.
— Интересува ме започнатото да не се изоставя, — отвърна тя сухо и нравоучително.
— Доколкото зависи от мене, не съществува такава опасност, — отвърнах също в служебен тон. — Ако има пари, ще има и постъпления, а сред тях — надявам се, ще преобладават и ценни неща. Въпреки, че както знаеш, колекционерството е като рибарлъка…
— Знам, знам. Теорията ти за рибарлъка ми е добре известна.
Подир което най-сетне мина и към същността на проблема. Раздразнена беше от обстоятелството, че някои хора в ЦК определяли дейността ни като пилеене на пари и че ако на всяка цена трябвало да се харчат пари на Запад, по-добре било да се купуват мерцедеси, отколкото картини със съмнителна стойност.
— Кажи им, че тези картини със съмнителна стойност ще струват подир десет години десет пъти повече, а мерцедесите им в този срок отдавна ще са се преобразили в купчина ръждиво желязо.
— Кажи им го ти. На мене вече ми омръзна да разяснявам азбучни истини. И точно затова ти предлагам да минем от казване към показване.
Подир което без излишна риторика ми изложи проекта си. Както вече не веднъж споменавах, тя не бе човек на празните приказки. Предлагаше при предстоящото пътуване да се постараем да запълним някои „дупки“ в колекцията, и през есента да уредим голяма изложба, включваща най-ценното от сбирката и съпроводена с внушителен илюстрован каталог. Проектът беше добър, особено ако има средства да го реализираме.
— Не е ли още рано? — позволих си да запитам.
— Никак не е рано. И чудесно се връзва с 1300-годишнината, за да видят хората, че тачим не само родното, но и световното художествено творчество.
Разговорът доста се проточи, понеже навлязохме в редица подробности на проекта.
— И постарайте се да намерите още нещо от Паскин, — рече тя, за да приключи беседата.
С което само я продължи.
Разказах й как при последното пътуване съм се запознал в Лозана с Жозефовиц, притежателят на най-голямата частна сбирка от произведения на Паскин, а колекционерът, след като бе разбрал, че съм българин и готвя книга за Паскин, беше ме поканил в дома си. Подир което се отплеснах да описвам обстановката в дома и сбирките, тъй като Паскин съвсем не беше единственият му любимец, а и живописта не бе единствената му страст — превърнал бе градината си в музей на редки скулптурни шедьоври… Не знам до кога щях да бърборя, ако по едно време Мила не бе ме прекъснала с деловия апостроф: