— Запита ли го, дали ще се съгласи да продаде нещо за нашата галерия?
— Обеща да помисли по въпроса. Щял да се радва ако нещо от колекцията му намери място в български музей.
Поръчаната по телефона кола бе вече пристигнала и Людмила си тръгна, като ми пожела приятно пътуване и успех в риболова.
Пожеланието обаче се оказа преждевременно. На следната заран разбрах, че пътуване изобщо няма да има. Министърът Младенов лично бил запретил да се отпуска определената за покупки сума. Позвъних на Мила и я уведомих за забраната. Каза ми да си седя в къщи и да чакам. Тя сама щяла да оправи нещата. Половин час по-късно ми съобщи, че са вече оправени.
Настойчивостта, с която Людмила напомняше предната вечер, започнатото дело да не се изоставя… И решителността, с която Младенов бе дръзнал да го прекрати… Същият героичен Младенов, дето не би се решил да отскочи даже до тоалетната, без разрешение „от горе“… Някакви неприятности се бяха завихрили около служба „Културно наследство“, но в момента не ми се разсъждава по това. Още в ранния следобед колата ни се бе устремила към Драгоман, а там, отвъд, на едно денонощие разстояние, господин Жозефовиц може би ни очакваше с приготвения шедьовър на Паскин в ръка.
Дали защото заранта бях станал с левия крак или понеже изобщо не бях си лягал, но кутсузлука, с който бе почнало пътуването, продължи и през следващите дни. Жозефовиц изобщо не се яви на срещата, която не бе ми давал — бил отлетял за неопределено време към Щатите. Първите галерии, в които надникнахме, разполагаха или с красиви неща на недостижими за нас цени, или с платна без значение, ако не говорим за позлатените лъжебарокови рамки. Спътникът ми пък прихвана грип и великодушно го сподели с мене. С две думи — пълна скръб.
А по-късно ненадейно в Париж — затова съм го обичал винаги този град — нещата изведнъж се оправиха. Сдобихме се не с една, ами с две работи на Паскин и с няколко произведения на такива видни живописци като Кариер, Валотон или Громер. Великата радост на колекционера пред ненадейната находка отдавна вече бе закърняла у мене, но бях доволен, че ще мога достойно да се представя пред Людмила.
Позвъних й в Комитета според уговорката, веднага след завръщането си. Уведомиха ме, че била в Бояна. Жената, която се грижеше за домакинството в Бояна пък ми каза, че Живкова е на почивка в Боровец. Не ми беше удобно да я безпокоя в Боровец. Има време — рекох си. — Какво толкова съм се разбързал. Минаха дни, преди да се реша да позвъня. Непознат мъжки глас лаконично ми съобщи, че другарката Живкова отсъства и тропна слушалката. Крият я — казах си.
— Излишно е да се натискаш. Имах си достатъчно друга работа, за да се занимавам с безуспешни телефонни атаки. Трябваше да изчакам. Щях да й се обадя по-късно.
Заранта на 21 юли разбрах, че вече е станало твърде късно. Предната вечер Людмила си беше отишла.
КРАЯТ
„И най-голямата чаша прелива“.
„Трябва да се осланяте на незнайните и невидимите“.
Необичайният живот на тази жена, изпълнен с красиви дела, бе подминавай години наред без внимание. Затова пък смъртта й се превърна в дар Божи за някои медии. Подхранването на сензацията в продължение на цяло десетилетие се осъществяваше с помощта и на доста интелектуалци, представящи се нескромно за приятели на покойницата. Хора позабравени или пренебрегвани от обществеността, откриха в интересната тема възможност сами да станат интересни, като лансираха свои мнения по въпроса. Мненията бяха различни, а понякога и направо противоположни, та естествено предизвикваха полемики. Полемиките пък също така естествено породиха страсти, тъй че, увлечени в страстите си някои от гастролиращите почти забравиха ако не повода, то поне смисъла на кавгата. Какво значение? Важното беше да се поддържа интересът на публиката, който — както и следваше да се очаква — вместо да се усилва, взе постепенно да спада.
Нямам никакво желание наново да разпалвам погасналото любопитство. Нито имам възможност да го направя, защото не разполагам с някаква пареща тайна, а и не съм забравил мъдрите думи на Учителя:
„Не се знае кой наистина е починал и кой просто се е оттеглил.“41
Всъщност именно мисълта за Учителя, когото Людмила също тачеше като свой Учител, не ми позволява да подмина с някоя траурна фраза въпроса за нейната нелепа смърт. Не смятам да влизам в полемика с когото и да било, нито претендирам, че цялата истина се съдържа тъкмо в моята версия. Позволявам си само да предложа още една гледна точка.