Макар тялото да било намерено в басеинчето на банята, съществували съмнения, че е пренесено там чак подир смъртта…
Що се отнася до часа на смъртта, бихме могли да съдим за него пак по сведенията, дадени от Мурджев: На въпроса му „кога се връщаме в Боровец?“, тя отвърнала: „Сигурно към 6–7 часа“. А „час-два по-късно“ Мурджев вижда, че „В басеинчето плува безжизненото тяло на Живкова“. Но ако Людмила е казала: „сигурно към 6–7 часа“, това означава, че го е казала преди 6 часа. (т.е. 18 ч.) А ако тялото е намерено „час-два по-късно“, това пък би трябвало да означава, че смъртта е настъпила не по-късно от 8–9 часа. В акта на медиците специалисти обаче ясно е отбелязано, че смъртта е настъпила чак в 2 часа на следния ден. Малка разлика от 6–7 часа, но все пак разлика.
Най-смътни и най-неубедителни си остават естествено свидетелствата на Тодор Живков. Трудно е да бъдеш голям политик, ако не я владееш тая материя — дезинформацията.
Да оставим настрана невинното преиначаване, че в ранния следобед се намирал на заседание по проблеми на селското стопанство, докато всъщност си е подремвал в апартамента си в Боровец. Една дребна неистина, колкото за да добави: „Тя се е възползвала от отсъствието ми и заминала за София. Знаейки за състоянието й, незабавно потеглих и аз“. Ами, че ако е потеглил „незабавно“, той би трябвало да стигне до вилата дълго преди фаталния край. Следва пояснение за състоянието на самия Живков: „Как съм стигнал до дома, аз си знам“. Остава да добави, че се е движил пеша.
„Качих се в стаята си, седнах на един стол и зачаках…“ ( тая подробност за стола той я използва тук повторно, убеден, че тя придава по-голяма достоверност на разказа) „Настъпи някаква суетня, но аз не можех да помръдна от стола. После при мен влязоха трима лекари. Помълчаха за миг и ми казаха, че дъщеря ми е мъртва“.47 Да влезе в дома си, да се качи направо в стаята и да се инсталира на един стол. За да чака… какво? Без да запита къде е дъщеря му, в какво състояние се намира, какви мерки се предприемат, каква е прогнозата… без да се споменават часовете, присъствието на други хора, сведения от страна на подчинените му… Такава, с извинение „информация“, в която присъстват само Живков и столът, на който седи в продължение на 5–6 часа, очаквайки вероятно да падне таванът, такава информация, повтарям не подлежи на коментар.
Според други по-обективни източници, Първият е пристигнал в Бояна чак към 23 часа и то не от някакво заседание, ами от Боровец. Научил трагичната новина той бързо заминал за Банкя.
Известно е, че години наред Живков възлагаше големи надежди на дъщеря си. Но той струва ми се, вече бе преживял емоционалната раздяла с нея, преди още тя да напусне този свят. Вярно е, че един разрив с течение на времето може и да се позакърпи, но кърпеното винаги си остава кърпено. Не ми е работата да гадая, какви са били чувствата му в момента, когато е разбрал, че тя вече си е отишла. И не се съмнявам, че искрено е страдал. По своему.
При истинския политик, неотменимо подвластен на съответната професионална деформация, всичко е „по своему“, — различно от общоприетото или дори общочовешкото. Понеже всичко при него се определя в последна сметка от волята за власт.
Някога много отдавна, когато дружбата между Живков и Джагаров бе в своята кулминация, запитах веднъж приятеля си:
— Георги, мислиш ли, че другарят Живков е чел „Князът“ на Макиавели?
— Такива въпроси не се задават, — отвърна сухо Джагаров.
— Защо бе, какво толкова?…
— След като сам си го чел, знаеш какво.
— Мисля, че човек може да бъде макиавелист и без да е чел Макиавели.
— Тогава, какъв смисъл да ме питаш?
Ако споменавам за появата на Живков към края на онзи трагичен ден, то е, защото няма как да я прескоча. Вярно е, че не само неговите свидетелства противоречаха на фактите. Но другите свидетели бяха служебно зависими хора, принудени да отговарят според предварителните нареждания. Излишно е де се питаме, откъде идваха нарежданията.
Живков едва ли би допуснал сянка на порицание да падане върху семейството му. Нещо повече — той съумя да използва дори фамилната скръб като източник на политически дидивенти. Замисълът пролича още веднага подир самата кончина, за да се разгърне в целия си обхват при последвалия национален траур. Това не бе трудно. Обществото ни има вкус към масовите психози, особено траурните. Нали скръбта сближава хората. Помня неутешимата народна скръб при погребението на цар Борис. И още по-неутешимата скръб при погребението на Георги Димитров. И покъртително дълбокия траур подир съобщението за смъртта на безсмъртния вожд на цялото човечество. Людмила не бе държавник от подобен ранг и приказките на блюдолизците за „всенародна покруса“ бяха донейде пресилени. Не ставаше дума да й се съгражда мавзолей, за да има върху какво по-късно гамените да изписват псувните си и да уринират, нито да се отливат серийно бюстове, удобни за мишени на подрастващите хулигани. Ставаше дума за една по-скромна операция: Партията и нейните ръководители да бъдат почетени като вдъхновители и закрилници на покойната, а тя да бъде възвеличена като вярна тяхна дъщеря. Което и стана.