Стартът бе даден още с медицинското заключение, оформено естествено подир съгласуване с Първия. В мемоарите си той потвърждава: „Приемам заключението на медицинската комисия, подписано от авторитетни лекари. То гласи:
В последно време, в резултат на голямо пренапрежение здравословното състояние на др. Людмила Живкова бе влошено. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. обаче състоянието й рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки, необратими разстройства на дишането и кръвообращението. Смъртта настъпи в 2 часа на 21 юли 1981 г.
И безсилен да сподави увлечението си към демагогската риторика на баналностите, мемоаристът добавя: «Моето заключение е по-кратко: Людмила горя и изгоря в работата си. Всичко друго е само следствие.»“
Мене като странично лице обаче ме интересува именно това „другото“, което струва ми се не е само следствие, но понякога и причина. На първо място това са лъжите, включени в медицинското заключение, с които Живков се солидаризира, а по всяка вероятност и инициира. Например лъжата, че „предприетите мерки“ довели до „бързо подобряване“ или, че смъртта настъпила чак в 2 часа на 21 юли. На второ място — премълчаванията за истинските причини на смъртта, чак до ден днешен. И на трето място — една добавка, свързана очевидно с промените в политическия климат от по-ново време:
„Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно «вмешателство».“
Както казват французите: „Ку дьо театр“ (театрален обрат). Самият вдъхновител на медицинското заключение изразява четвърт век по-късно съмнение в неговата достоверност.
Тия куриози отново ни връщат към въпроса, смятан в миналото за неподлежащ на дискусии, а по-късно многократно дискутиран от най-различни позиции: Каква е действителната причина за смъртта на Людмила Живкова?
Не е нужно да сме криминалисти, за да разбираме че възможните отговори са в основни линии четири:
Заболяване. Такава е версията на медицинското заключение.
Злополука. Главен защитник на тази теза е проф. Иван Попвасилев. Поначало той поддържа, че Живкова е била болна от шизофрения, потвърждавайки стиха на Ботев: „Свестните у нас считат за луди“. Подигравай не веднъж за това си становище, той обяснява по-конкретно злополуката: Людмила се е подхлъзнала във ваната, уловила се за окачената хавлия, та да се задържи, хавлията обаче се изплъзнала от тръбата и жената паднала в пълната с вода вана.48
Убийство. Привържениците на това становище обявяват най-често за инициатор КГБ. Други като Петър Христозов отхвърлят това подозрение, но също не изключват възможността Живкова да е убита, макар и от „наши“ хора.49
Самоубийство. Привържениците на тази версия се появиха и намножиха подир промяната от края на 1989. Аргументите се свеждаха или до подозрения, като тези за липсващи хапчета или до субективни впечатления за умората и апатията на Живкова през последните месеци. Най-често като единствени аргументи се използваха твърдения от рода на „струва ми се“, „по мое мнение“, „мисля че“…
Всеки е в правото си да мисли каквото си ще. Аз също бих желал да използвам това си право, без да си въобразявам — както вече казах — че разкривам някаква пареща тайна.
Оставам настрана вариантите за убийство или злополука — те едва ли заслужават внимание. Относно Попвасилев и становището му за някаква шизофрения бих повторил същото, което вече му е казано: Преди да лансира такова становище не би било излишно сам да прескочи до психиатрията, за да се прегледа.
По-сериозни са мотивите за здравословното състояние на Живкова и то не само „в резултат на пренапрежение в последно време“. Истината е, че от седем години насам, подир страшната автомобилна катастрофа, тя живееше втори живот. Жестоките страдания бяха отминали, и раните бяха заздравели, но всичко, което минава, оставя следи. Вместо обичайните грижи за тялото, тя бе възприела такъв аскетичен режим на хранене, който представляваше по-скоро режим на гладуване. Вместо обичайните физически упражнения, практикуваше някакви рисковани експерименти за „разгаряне“ на енергийните центрове. В същото време сякаш забравяше, че човешката енергия — физическа или психическа — има предел. Изразходваше силите си и времето за всевъзможни задачи — от големите общодържавни проекти, до стотиците писма за помощ на анонимни просители. По необходимост бе принудена да участва в множество национални и международни форуми, нерядко вдъхновени от самата нея. А часовете за почивка бяха запълнени с четене и писане.