Напрежението, вместо постепенно да се уталожва, бавно и планомерно нарастваше, за да достигне кулминацията си при подготовката на 1300-годишния юбилей към началото на 1981. И тъкмо тогава върху изтощената физика и претовареното с грижи съзнание на Людмила връхлетяха последните изпитания: Убийствените рейсове до Индия и Мексико, нервните сривове, острите сблъсъци около партийния конгрес, скандалните разкрития за предателства и злоупотреби — от аферата в „Културно наследство“ до обвиненията на Чалъкова и, като венец на всичко, последвалият разрив с бащата.
Нашенските специалисти по всичко авторитетно търсят (и намират) в края на нейния последен земен ден признаците на самоубийство. И даже не им минава през ума, че при тази жена самоубийството — ако трябва да употребяваме тая дума — представлява един дългогодишен процес, по време на който тя постепенно се самораздаваше в името на общото благо. Можем да наричаме това самораздаване лекомислено, неразумно, дори безполезно, но няма как да го отречем.
Да оставим настрана съмнителната стойност на някои факти, уж потвърждаващи тезата за самоубийство. Например историята с прословутите таблетки дормопан. Всеки по желание може да реши дали от кутийката са липсвали само два хапа или тя е била празна — понеже се касае само за приказките на хора, които се самоопровергават. Но човек не приключва живота си по мимолетен каприз: „Върви ми купи сънотворно, че ще се самоубивам“. Съдбоносното действие е резултат на предварително обмисляне и предварителна подготовка.
фактите в случая обаче сочат обратното — и не само при покупката на сънотворното. По повод на последния си разговор с Живкова по телефона, Чакъров пише: „Попита ме разсеяно за някакви библиографски справки“. А за самото навечерие на фаталния ден е казано: „На 19 юли — неделя, телефонирала по обяд на помощника си Кирил Аврамов да й подготви диапозитиви за Владимир Димитров — Майстора. Казала, че ще ги вземе в понеделник“, когато „вместо нея дошла охраната, за да ги получи“.
И при тия факти възниква същото възражение: Не е ли абсурдно ден или два преди да посегне на себе си, Живкова да се грижи за библиографски справки и диапозитиви, свързани вероятно с тема, върху която работи?
А и нали само месец по-рано Людмила настояваше пред мен да не се изоставя започнатото и да заминаваме час по-скоро на лов за картини, като лично принуди Младенов на следния ден да отмени забраната върху операцията. Макар и вече под влияние на депресията, тя нямаше никакво намерение да слага кръст на начинанията, за които бе положила толкова сили и време.
Иначе, ако използваме думата самоубийство в нейния общоприет смисъл, не виждам никаква възможност за себе си да приема семплото заключение на нашенските всезнайковци. Когато — малко повече от месец преди края — се видях с Мила, у нея вече се забелязваха признаците на преумора. А тепърва предстоеше да понесе най-болезнените удари, за да осъзнае напълно, че е била заобиколена не от съчувствие и адмирация, ами от користолюбие и предателство. Няма съмнение, че с нарастващата психическа угнетеност и при все по-дълбоките разочарования, тя е предусещала наближаващия финал. За това говорят и признанията пред близки хора, че всичко е градила върху пясък, и грижите да унищожава част от корес понденцията си, макар вече да е била уверена, че хората, на които за това се плаща, своевременно са я преровили.
Да, без друго е предчувствала близкия финал, но не бих могъл да допусна, че сама е сложила край на живота си. Още дълги години преди това, когато разговаряхме за самоубийството на Паскин, забелязах, че вече е в течение на проблема според принципите на Учението. Именно на Учението, а не на мислители като Албер Камю, който казваше, че единственият важен въпрос в човешкото съществуване е въпросът за самоубийството.
В онзи ден, когато Людмила бе излязла на Пътя и бе поела по него, тя вече съзнаваше, че той не води към личното щастие. „Който трупа познание, трупа тъга“, бе казал Проповедникът. Така говореше и Учителят: „Пристъпите на тъга, съпътстващи растежа на съзнанието, са неизбежни. Те отразяват несъответствието между Безпределността и земната действителност.“50 Усилията можеха да доведат до успех, но да предизвикват и отчаяние: „Отчаянието е провалило много прекрасни начинания. То винаги завладява човека, точно когато е на крачка от съвършеното постижение — сякаш някой в този миг е угасил огньовете.“51