Един трагичен и зловещ фарс, такъв беше ритуалът, с който погребваха жената, която приживе бе погребала тях. Без пирамидка. Без траурно слово. И с едничкото определение:
„Погребална процесия от хора, които се влачат след катафалката на едно мъртво политическо учение.“
Множеството вече се пръскаше. Едни бързаха да се измъкнат, за да си гледат работата, други пристъпяха бавно, решени докрай да спазят приличието. Аз също бях сред последните, нямах бърза работа. Подир късо колебание, дали да тръгна след навалицата, напираща към трамвая или да поема пеша по напечената от слънце улица, избрах улицата. Навремето я наричаха „Гробарска“. Така я бях и запомнил, — с допотопните катафалки, следвани от опечалени роднини или с връхлитащите върху нас конни полицаи на легендар-ния Салабашев, когато се включвахме в траурно шествие при смъртта на някой опозиционен лидер. Отдавна минали работи.
„Всичко минава и всичко се лесно забравя…“ както бе казал поетът. Вероятно подир седмица или месец същото щеше да важи и за днешната церемония.
Не стана така. Случи се тъкмо обратното. Всички траурно-хвалебствени материали, напечатани или излъчени до този момент, се оказаха само прелюдия към широката пропагандна операция, предприета оттук нататък. За целта не бе нужно да се вземат решения на Политбюро или Министерския съвет. Нещата се проектираха секретно в кабинета на първия от самия Живков и неговия най-доверен помощник Милко Балев. Задачите бяха главно две — те се взаимно осмисляха и допълваха. Едната бе да се обрекат на пълна забрава слуховете или реалните факти за каквито и да било странности, идейни отклонения или мистични увлечения на покойната. Всякакви подобни явления просто не бяха съществували. Другата задача бе непрестанно да се подчертават и обогатяват действителните или мними думи и дела на Людмила, свидетелстващи за нейната беззаветна вярност към партията. Така на днешните, а и на бъдещите поколения щеше да бъде завещан образа на една пречистена и дезинфекцирана от всякаква идейна зараза героиня, заслужила наистина да носи прозвището Незабравимата.
Да се представи Живкова за верен следовник на комунистическите принципи не бе особено трудно. В своите публични изказвания, приветствени речи, доклади и статии тя бе принудена да използва лицемерния, но неизбежен ритуал от фрази за благородните задачи на партията, за лениновите завети, за светлото социалистическо бъдеще. Към такава протоколна идейна фразеология прибягваха повечето от нас. Някои са престараваха, други бяха по-въздържани, но всички се чувстваха задължени да се съобразяват с установените партийни традиции.
Публиката бе достатъчно обръгнала на комунистическите щампи в изказванията на Живкова, за да им обръща внимание. Тя слухтеше за другото, нестандартното, което ораторката съумяваше да подскаже между щампите. И го намираше. По-късно редакторите, заели се да подготвят за печат произведенията на покойната, трябваше просто да изхвърлят намирисващите на волнодумство пасажи и да запазят (а защо не и да подсилят) марксистката фразеология, та да се постигне необходимата правоверност на текстовете. Немалко хора отлично разбираха, че става дума за груба фалшификация. Но смееха ли да се обадят.
Истината по въпроса лесно би могла да се установи от някои ръкописи на Людмила. Само, че те пък — какво съвпадение — изчезнаха тутакси подир смъртта на авторката. Добре, че ние — свидетелите — все още не сме изчезнали.
Няма да преразказвам част от мненията, които Мила е споделяла с мене по повод културните нрави у нас, пораженията на партийния диктат, опасностите, застрашаващи бъдещето на света. Някои от тия мнения са толкова радикални в критицизма си срещу линията на партията, та нищо чудно ако бъда обвинен, че ги съчинявам с късна дата. За да не съм съвсем голословен ще си позволя да цитирам само още едно от изказванията й, съдържащи се в цитираната вече книга на К. Чакъров:
„Поехме дълбоко погрешен исторически път да се съюзим с най-нецивилизованата страна в света — беше ми казала веднъж Живкова. Тя бе дълбоко убедена, че «Хитлер е рожба на Сталин и на неговата система.» Дълго водихме спор по това. Тогава аз още един път се убедих, че тя мрази насилието във всички негови форми. И тъкмо поради това не хранеше симпатии към Съветския съюз, където според нея, «насилието винаги е тържествувало».“ (стр. 160)