Иван Вазов
Людоеди
Над хълмистите равнини, покрити с тъмносивия килим на разораните и разораваните за есенните посеви ниви, пъстрени тук-там от редките с полиняла шума дървеса, заглъхнали и тъжни, както самата земя, слънцето лееше своите топли приятни лучи с пролетна пищност. Из въздуха редки птици изпускаха своето звънливо-кристално цвъркане, без да намалят меланхолията на природата; лястовичките хвърляха последните си радостни ноти из въздуха, тъкмейки се да отлетят на зимовище в южните страни, в страните на вечното слънце. По нивята бели волове влачеха лениво железните рала, оставяйки по себе си черни свежи бразди, под сърдитите подканяния на орачите.
В полегатата наклонност на една разлата рътлина Цветан Буков, трийсет и пет годишен селянин, ореше също в една нива. Здрав и силен мъж, с яка снага и мускулести ръце, с намусено лице и лют поглед на сприхав човек, той постоянно викаше въз воловете си и бързаше да разоре повече пространство. Истина, нивата му се чернееше цяла от браздите, но той сега пореше съседната нива и нетърпението му, безпокойството му се увеличаваха на всяка минута.
Най-после той видя, че недалеко се подаде един селянин, идейки насам през нивата, и лицето му се намръщи по-силно.
Тоя селянин носеше на рамо дебел кривак.
— Ела, ела да те видя — измърмори Цветан на себе си, като хвърли ядосан поглед на селянина с кривака.
Селянинът с кривака скоро дойде. Той беше по-стар от Цветана, но като него жилест. Лицето му беше изкривено от злоба.
Цветан, без да го погледне вече, следваше да тика воловете и да говори с тях, като че ли не вижда селянина с кривака, който се бе спрял запъхтян и гледаше нивата, що се разораваше.
— Цветане — извика той.
— Какво търсиш? — попита направо Цветан.
— Махни се оттук! — каза оня с кривака.
— Защо?
— Ти си влязъл в моята нива…
— Тя си е моята нива — отговори Цветан.
— Не видиш ли слога тука, обеснико? И баща ни нали ти каза да не пипаш тука?
— Ти не меси баща ми! Ти го остави да се търкаля по улиците гладен, като куче, и сега — с него си помагаш…
— Цветане, махни се, братко. — И селянинът с кривака пристъпи решително напред.
— Брате Минко, иди си по работата! — каза глухо Цветан. Той не толкова ги изрече, колкото ги изръмжа тия думи. Те излязоха из гърлото му застрашително.
Минко стрелна свиреп поглед на брата си.
— Думам ти да не ореш моята нива, защото тя е моя нива! — извика той.
— Твоята нива преди две години беше до оня храст, но когато аз боледувах, ти ми префука половина уврат и аз сега ора моето си място. Ти забравяш ли, че чуждото и на Великден се взима?
Минко се разтрепера.
— Не лъжи като циганин! Не съм ти барал, не съм ти отнел нито за една бразда място. Не лъжи като циганин и се махни по-скоро оттука, да ме не вкараш в грях.
— Ти се махни, да ме не вземат дяволите! — И лицето на Цветана пребледня.
Слънцето грееше весело. Подвижните сенки на воловете и на Цветана се мърдаха напред, грапави и криви, по буците на черните бразди. Една лястовичка изцърка над главите на братята и се стрелна нагоре. Далеч във въздуха се порониха ноти от гласа на чучулига.
Минко си обриса с ръка пота от челото.
Той гледаше и мълчеше.
Но той пъхтеше.
Ралото глухо раздигаше ровката земя и отхвърляше едри буци и гнелове, влажни, с треви и камъчета, лепнали по тях.
— Иди си, иди си! — изгрухтя Цветан.
— Порази се от нивата ми бре! — извика Минко яростен, па прегази през браздите, изправи се пред воловете и ги спря.
— Хайдутак! — изкряска Цветан. — Ако те перна с копралото!…
И той издигна заканително пръта.
— Перни, но тоя кривак ще се счупи в главата ти — каза Минко и издигна кривака си застрашително.
По напуканите му бърни се показа пяна.
— Краставо псе! Ще ти изям душата! — И с тия думи Цветан замахна копралята си през воловете и удари брата си по рамото — той не го улучи в главата.
Веднага Минко се спусна и свали с ужасна сила кривака си въз главата на Цветана.
Цветан полетя и падна. Но в същия миг се подигна, припълзя на колене до брата си и заби до дръжката в корема му ножа си, който остана там.
Минко не падна из един път. Зверския гняв и отчаянието му придадоха енергия да издигне и свали пак кривака си въз темето му. Цветан се простря на земята в несвяст. Гореща кръв из счупения череп бликна като червен шадраван и попръска черните буци.
— …майка ти! — изпсува го Минко по шопски, като видя трупа, и се повали.
Двамата братя се търкаляха и бърчеха на слънцето. Воловете, спрели спокойно, равнодушно млащеха, като мятаха апатични погледи на кървавите тела. Едно врабче кацна наблизо, клъвна буболечка и пак хвръкна, подплашено от движещите се крака на Минка.