— Новите стаи ще имат ли камини? — попита Силвия. В няколко стаи от най-старото крило на общежитието имаше красиви камини.
— Това на практика би удвоило цената на строежа — отбеляза докторът.
— Искам Илай да е в стая с камина, ако е възможно.
— Тези стаи са за завършващите ученици.
— Помислих си, че по някакво изключение…
— Какво изключение имаш предвид? — повдигна вежди докторът. — Искаш да кажеш, че трябва да изискам да дадат на Илай стая с камина?
— Не да изискаш…
— А да настоя категорично?
— Може би в сърцето си съм най-обикновена провинциалистка — каза Силвия, — но като гледам този проспект с всички сгради, които носят имената на хора от фамилията Ремензел, като се замисля за миналото и стотиците хиляди долари, дарени от тях за стипендии, просто не мога да не предположа, че на човек с това име се полага нещо допълнително.
— Позволи ми да заявя съвсем категорично — натърти доктор Ремензел, — че не можеш да искаш нищо специално за Илай. Абсолютно нищо!
— Разбира се, че няма — отвърна Силвия. — Защо винаги смяташ, че ще те злепоставя?
— Не смятам.
— Но все пак мога да мисля, каквото си мисля, нали?
— Щом трябва…
— Трябва — каза тя весело, без капка разкаяние и се наведе над чертежите. — Смяташ ли, че тези хора ще харесат стаите?
— Кои хора?
— Африканците. — Имаше предвид трийсетте африканци, приети в училището по молба на Държавния департамент. Общежитието се разширяваше заради тях.
— Новите стаи не са само за тях. Няма да има сегрегация.
— О! — възкликна Силвия и се замисли, след което попита: — А има ли шанс Илай да попадне в една стая с някого от тях?
— Съквартирантите на новопостъпилите се определят чрез жребий — отвърна докторът. — Това също е записано в брошурата.
— Илай? — повика сина си Силвия.
— М?
— Как би се чувствал, ако те сложат в една стая с някой от африканците?
Илай сви рамене неспокойно.
— Това няма ли да те безпокои?
Илай отново сви рамене.
— Предполагам, че всичко ще бъде наред.
— В негов интерес е да бъде — обади се докторът.
Ролс-ройсът настигна един стар шевролет в невероятно лошо състояние. Задната му врата беше завързана с тел. Доктор Ремензел погледна небрежно към шофьора и изведнъж, обзет от вълнение и радост, каза на Бен да продължи да успоредно с него.
След това се наведе през скута на Силвия, свали стъклото на прозореца и се провикна към шевролета:
— Том! Ей, Том!
Мъжът беше съученик на доктора от „Уайтхил“. Той носеше вратовръзка с емблемата на училището и я размаха весело, щом го видя. След това посочи сина си, седнал до него, и с горда усмивка и кимане показа, че момчето постъпва в „Уайтхил“.
Доктор Ремензел посочи рошавия тил на Илай и също се усмихна и заклати радостно глава. През свистящия въздушен поток между двете коли двамата се уговориха да се срещнат за обяд в „Холи Хаус“, Северен Марстън — заведението, чийто основен бизнес бе да обслужва посетителите в Уайтхил.
— Добре — каза докторът на Бен Баркли. — Карай нататък.
— Знаеш ли — обади се Силвия, — мисля, че някой трябва да напише статия. — И тя се обърна назад, за да погледне старата кола, която сега се тресеше далече назад. — Наистина.
— За какво? — попита докторът. Забеляза, че Илай се е свлякъл надолу на седалката. — Илай — смъмри го той рязко, — седни нормално. — И отново се обърна към Силвия.
— Повечето хора смятат, че тези частни училища са нещо снобско, само за хората с пари, но това не е истина. — Тя запрелиства брошурата и намери цитатът, който я интересуваше. — „Основен принцип на училището «Уайтхил» е, че на нито едно момче не бива да бъде отказван прием, само поради факта, че родителите му не са в състояние да платят образованието му. Ръководена от това разбиране, приемната комисия всяка година подбира 150 най-заслужаващи и обещаващи момчета сред 3000 кандидати, независимо дали родителите им са в състояние да им осигурят пълната такса от 2200 долара. Онези, които се нуждаят от финансова подкрепа, я получават до пълно задоволяване на нуждите си. В някои случаи училището поема дори облеклото и пътуванията на своите ученици.“ Силвия поклати глава. — Това е изумително! Повечето хора не си дават сметка какво означава подобно нещо. На практика всеки може да учи в „Уайтхил“.
— Ако е достатъчно умен — отбеляза докторът.
— Благодарение на фамилията Ремензел — добави Силвия с гордост.
— И на още много други хора.
Тя продължи да чете:
— „Началото на сегашният фонд «Стипендии» е поставено от Илай Ремензел през 1799 г., когато той дарява на училището 40 акра земя в Бостън. «Уайтхил» все още притежава дванайсет от тях, чиято стойност, според съвременни оценки възлиза на 3 000 000 долара.“