— Илай! — извика докторът. — Седни като човек! Какво става с теб?
Илай се надигна, но почти веднага след това отново започна да се свлича, като снежен човек в ада. Имаше причина за това. Всъщност имаше причина да му се ще да умре или да изчезне. Нямаше сили да я изрече. Истината бе, че не го бяха приели в „Уайтхил“. Беше се провалил на приемните изпити. Родителите му нямаха и понятие за това, защото той бе видял ужасното известие в пощенската кутия и го беше скъсал.
Доктор Ремензел и жена му въобще не се съмняваха, че синът им ще бъде приет. Просто не можеха да си представят, че е възможно Илай да не учи в „Уайтхил“ и затова не се бяха интересували какво е направил на изпитите, не си бяха задали въпроса защо все още не са получили писмо.
— Какво ще трябва да направи Илай, за да се запише? — попита Силвия, когато ролс-ройсът пресече границата на Роуд Айлънд.
— Не знам — отговори докторът. — Предполагам, че е станало доста объркано. Формуляри в четири екземпляра, бюрокрация… И приемните изпити са нещо ново. По мое време директорът просто разговаряше с момчетата. Оглеждаше ги, задаваше им няколко въпроса и казваше: „Честито“.
— А казвал ли е понякога „съжалявам“?
— Разбира се. Ако се появеше невъзможно глупав кандидат… Трябва да има летва. Винаги е имало. Момчетата от Африка също минаха изпита, както всички останали. Приеха ги не само защото Държавният департамент иска да поддържа добри отношения с държавата им. За това бяхме категорични. Момчетата трябваше да отговарят на изискванията.
— И отговаряха ли? — попита Силвия.
— Така смятам — отвърна доктор Ремензел. — Чух че всички са приети и са взели същия изпит, като Илай.
— Труден ли беше изпитът, скъпи? — обърна се Силвия към сина си.
— М-м — промърмори Илай.
— Какво? — попита майка му.
— Да.
— Радвам се, че имат високи изисквания — заяви тя и си даде сметка, че това, което каза, е доста глупаво. — Разбира се, че имат. Затова училището е толкова известно. Затова и тези, които го завършват, се справят толкова добре по-късно в живота.
Силвия продължи да разглежда проспекта на „Уайтхил“. Отвори на картата, на която бе изобразена територията на училището и се зачете в имената, увековечаващи фамилията Ремензел — убежището за пойни птички „Санфърд Ремензел“, ледената пързалка „Лилънд Ремензел“, общежитието „Илай Ремензел“. След това прочете на глас четиристишието, отпечатано в горния ъгъл на картата:
— Знаеш ли — отбеляза Силвия, — училищните песнички звучат толкова грапаво, когато ги четеш, а когато ги чуеш в изпълнение на някой хор, ти се струва, че са най-красивите думи на света и чак ти се доплаква.
— Хъм — отвърна доктор Ремензел.
— Някой от фамилия Ремензел ли е написал това?
— Мисля, че не. Чакай… Това е новата песен… Не я е писал човек от фамилията. Том Хайлър я написа.
— Онзи в старата кола, която задминахме ли?
— Разбира се! Том я написа. Спомням си!
— Значи я е написало момче на стипендия? Това е ужасно мило. Нали е бил на стипендия?
— Баща му беше обикновен автомонтьор от Марстън.
— Виждаш ли в какво демократично училище отиваш, Илай? — каза Силвия.
Половин час по-късно Бен Баркър спря лимузината пред „Холи Хаус“ — разнебитена странноприемница, с двайсет години по-стара от Републиката. Намираше се на края на комплекса „Уайтхил“ и оттам се виждаха покривите и кулите на училището, стърчащи над девствената зеленина на убежището за пойни птички „Санфърд Ремензел“.
Освободиха Бен Баркли с колата за час и половина. Доктор Ремензел въведе Силвия и Илай в познатия свят от месингови орнаменти, старинни часовници, старо дърво, приятна прислуга, елегантни храни и напитки.
Илай, ужасен от това, което неминуемо щеше да се случи, при влизането си непохватно се блъсна в един голям часовник, накара го да проплаче.
Силвия се извини и отиде до тоалетната. Доктор Ремензел и Илай застанаха на прага на трапезарията, където ги посрещна една сервитьорка и ги поздрави по име. Настаниха ги на маса под масления портрет на един от тримата възпитаници на „Уайтхил“, станали президенти на Съединените щати.
Трапезарията бързо се изпълваше със семейства. Всяко от тях водеше със себе си поне по едно момче на годините на Илай. Някои от тях носеха униформите на училището — черни, със светлосини лампази и емблеми на джобчетата. Няколко, като Илай, които нямаха право да ги носят, само се надяваха да бъдат приети.